Джеймс Роллинс - Последната одисея

— Как изглеждам? И кажи честно. — Тя махна на Нука, който се беше свил срещу вятъра и спускаше въжето в мулина, като оставяше течението да повлече края му надолу. — На кого му стои най-добре?

Ковалски я придърпа в прегръдката си.

— И двамата приличате на обесени тюлени.

Усети я как трепери в обятията му. Знаеше, че това не се дължи единствено на студа. За незнайно кой път си каза, че не може да повярва, че тази жена изобщо го беше удостоила с поглед, камо ли да изкара две години от живота си с него.

— Ако не ме пуснеш, няма да успея да спася никого.

Той я пусна и отстъпи крачка назад.

— И не се прави на героиня.

Тя се усмихна.

— Дай ми едно наметало и ще стана досущ като Жената чудо.

— За мен винаги си Жената чудо.

— Това е много ми…

— Особено в леглото.

— Добре, съсипа момента. — Тя отстъпи назад. — Дръж крепостта, докато не се върна. Ще държим връзка по радиостанцията.

Ковалски я загледа как излиза от укритието на снегомобилите и върви тромаво към Нука. На ботушите й имаше котки за спускането. Когато стигна ръба на мулина, тя погледна назад.

Ковалски и Мария владееха отлично езика на жестовете. Той знаеше, че тя няма да може да го чуе, така че вдигна ръка с протегнати напред палец и кутре, след което я посочи.

[Обичам те.]

Тя се обърна. Явно не беше видяла посланието. Нука вече беше приготвил второ въже и го прекара през халките на кръста й, след което провери възлите и екипировката. След като остана доволен, се спусна в мулина, опрял крака в отвесната му стена.

Мария го последва и изчезна след него.

Ковалски впери поглед в ледения водовъртеж. Надяваше се, че начинанието — при това много рисковано — не е губене на време. Макар че определено искаше останалите да бъдат спасени, той отправи молитва само за един човек.

„Само се върни при мен“.

21 юни, 13:18

Ледник Хелхайм, Гренландия

Кракът на Мария се подхлъзна на гладката стена на мулина. Тя полетя надолу, но осигурителното въже я задържа. Увисна и се залюля силно, докато бедрото й не се удари в леда.

— Добре ли си? — извика Нука, който беше увиснал на собственото си въже пет метра под нея. Думите му прозвучаха приглушено през маската.

Мария отново намери опора.

— Да — каза по-самоуверено, отколкото се чувстваше.

Даде си сметка, че може би беше преувеличила уменията си пред Джо. От години не се беше спускала с въже и това явно не беше като карането на колело. Беше изгубила форма. Или може би причината бе в необичайното място, в което се спускаше. Правеше всичко възможно да избягва тънкия поток, който се спускаше около нея. Водата обаче непрекъснато пръскаше маската й и й пречеше да вижда ясно. Освен това ледът се оказа твърд като скала и хлъзгав. Спускането й приличаше не толкова на алпинизъм, колкото на пързаляне по лед.

— Тук тунелът завива — обади се Нука. — Ще стане по-лесно.

Мария избърса капките от маската си и погледна надолу. Първата част от спускането беше почти отвесна, но прикрепеният към маската на Нука фенер показваше, че нататък шахтата продължава надолу под ъгъл от трийсетина градуса.

„Слава богу…“

Мария с готовност се спусна до тази част и побърза да настигне Нука. Нататък тунелът се стесняваше двойно, но все още можеше да се мине по него, ако се движеха един след друг.

„Но колко още? И достатъчно дълги ли ще са въжетата, за да достигнат дъното?“

И двамата носеха ледокопи на гърбовете си, но Мария нямаше никакво желание да се спуска по комин след края на въжето.

Нататък наклонът продължаваше да намалява, но и водата започна да става по-дълбока и ги принуждаваше да търсят здрава опора с крака от двете страни на силното течение.

След още няколко метра Нука спря, вдигна маската си и подуши.

— Това пушек ли е?

„Пушек?“

Мария спря и също вдигна маската си. От ледения въздух косъмчетата в носа й замръзнаха, но и тя долови миризма на пушек от дърва. Знаеше, че може да има само един източник на запалителен материал там долу. Представи си древния кораб.

„Да не би похитителите на Елена да са го подпалили?“

Не знаеше отговора, но миризмата предполагаше, че са близо до целта си. Тя махна на Нука да продължи напред.

— Да вървим.

— Ъ-ъ-ъ, само че имаме проблем. — Нука се наведе и вдигна края на въжето от ледената вода. — Въжето свърши.

Мария се спусна до него.

— И сега какво?

Знаеше какъв ще е отговорът.

Нука започна да сваля осигурителното си въже.