Джеймс Роллинс - Последната одисея

Нехир я поведе към основното стълбище и надолу в недрата на кораба. Напрежението стегна гърдите на Елена като метални ленти и спря дъха й. Разминаха се с неколцина Синове и Дъщери, но никой от тях не ги погледна.

Накрая стигнаха притворен метален люк. Нехир го отвори по-широко и й даде знак да влезе първа. На Елена й се прииска да се дръпне назад. Беше надушила миризмата на горящи въглища. Опрените в гърба й дула обаче я тикнаха напред в помещение, сякаш взето от някой кръг на Ада.

Стените бяха черна стомана. Подът също, с множество канали за лесно почистване. На едната стена бяха окачени всякакви остри инструменти — както малки, подходящи за дисекция на жаба, така и достатъчно големи за отрязването на крайник. На другата висяха камшици с метални нитове, вериги и неща, за чието приложение не искаше и да помисля.

Отсреща зееше пещ с горящи въглени, подхранвани от газ. Жегата в помещението беше нетърпима. Пред пещта имаше изправен X, леко наклонен към отвора й.

На кръста висеше монсеньор Роу, китките и глезените му бяха стегнати в скоби. Устата му беше запушена и бяха свалили ризата му, така че беше гол до кръста. По кожата му вече беше избила пот от ужас. Погледна я с очи, изпълнени с отчаяние, и в същото време със съжаление, сякаш тя беше онази, която ще страда.

Кадир се наведе зад кръста и разбърка въглените с дълга маша. От другата страна стояха баща й и посланик Фират.

Елена знаеше защо е тук, какво искаха от нея, какво щяха да причинят на монсеньор Роу.

— Татко, не го прави.

Баща й изглеждаше обзет от скръб, но и решителен.

— Принуждаваш ръката ми, скъпа. Знаеш го. Научихме от сигурен външен източник, че не си била напълно честна с нас.

Елена преглътна, мъчеше се да измисли какво да каже.

— Какво… какво…?

Фират изруга на арабски и даде знак на Кадир. Гигантът се обърна с машата, чийто край беше нажежен до червено, и застана пред металния кръст.

— Татко, недей — замоли се тя.

Той й обърна гръб.

Кадир не започна с подигравки или заплахи. Безразличен като машина, той притисна края на машата в дясното зърно на свещеника. Плътта зацвъртя и запуши. Роу изкрещя през кърпата в устата му и гърбът му се изви в дъга.

— Престанете! — извика тя. — Моля ви, престанете.

Кадир отдръпна машата, откъсвайки с нея парче кожа. Роу увисна безсилно на оковите си. По лицето му се стичаха сълзи, по корема — кръв.

— Наистина ви лъгах — каза Елена и сподави риданието си.

Чувстваше се празна отвътре. Беше прекалено ужасена и изтерзана от чувство за вина, за да може да измисли някаква сложна лъжа. Не смееше дори да опита.

Фират пристъпи към нея и я изгледа намръщено.

— Тогава ни кажи къде е отишъл Хунайн и къде е открил Тартар. — Посланикът посочи монсеньор Роу. — Или той ще изгуби лявото си око. А после езика.

Задъхан, Роу повдигна брадичка и поклати едва-едва глава, давайки й знак да не отговаря.

Елена не му обърна внимание. С треперещ глас и много запъване тя обясни всичко — за активирането на картата, за огнената линия, за рубина край мароканския бряг.

Когато приключи, беше рухнала на колене и по лицето й се стичаха сълзи.

Баща й я потуша по рамото. Тя плесна ръката му.

Фират се обърна към Нехир.

— Приготви хеликоптера. Ще уредя втори за ударния отряд. Трябва да намериш онова място и да го овладееш. Ние ще продължим със „Зорницата“ и ще пристигнем по залез-слънце.

Елена почти не го чу. Междувременно освободиха монсеньор Роу от кръста и махнаха кърпата от устата му. Той едва се държеше на крака. Елена се изправи и отиде да му помогне.

— Съжалявам — изстена тя. — Толкова съжалявам.

Все още задъхан, монсеньор Роу вдигна глава и се обърна към Фират.

— Нали ви казах, че лъже.

Славния Хефест накара възможно най-бързо да смеси глина с вода и да вложи в тях говор и сила човешки, прелестен лик да слепи на девойка от дивна по-дивна, равна с богините вечни… и нарече жената Пандора, тъй като всички, които в Олимп обитават дворците, дар й дариха — беда за човешкия род хлебоеден.

Хезиод, „Дела и дни“, ок. 700 г. пр.н.е. [7] Превод Станка Недялкова — Б. пр.

26 юни, 15:33

Висок Атлас, Мароко

„Изгубеният град трябва да е някъде тук“.

Грей погледна сателитните данни на таблета си. През последните три часа екипът му беше спрял на четири места покрай притока, където дълбочинният радар беше открил големи кухини. Всяка от тях обаче се оказа задънена улица. В буквалния смисъл. Просто дълбоки пещери, които постепенно се стесняваха и свършваха.