Джеймс Роллинс - Последната одисея

„Ако не успея…“

Представи си проснатото тяло на равин Файн в локвата кръв, която се разпълзяваше около него. Погледна монсеньор Роу и си спомни заплахата на баща си: следващата смърт няма да е толкова бърза и милостива.

Това я накара да се върне при купчините книги и листа. Някъде в тях се намираха отговорите, които й трябваха.

Роу се присъедини към нея и въздъхна.

— Боя се, че ако не измислим нещо, похитителите ни ще изгубят търпение, особено след като са претърсвали дни наред испанския бряг.

— Сякаш това много ще им помогне — горчиво каза тя.

Роу я погледна въпросително.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — махна с ръка тя. — Просто съм раздразнена.

Той кимна и сложи ръце на кръста си.

— Тогава откъде да започнем?

— Нямам идея.

„А страшно ми трябва някаква“.

11:31

Четирийсет и осмият Муса се наслаждаваше на полагащите му се привилегии — не само като посланик, но и заради ранга му сред апокалиптите. Седеше пред останките от късната закуска, състояща се от хайвер от белуга с препечен хляб, яйца и черни трюфели. Чиниите и приборите бяха от сребро и злато.

През годините беше използвал официалната си роля в турското правителство, за да източва милиони от страната си, от военните и от онези, които търгуваха със Съединените щати. От апокалиптите с техните почти безкрайни глобални финансови ресурси черпеше средства за лични облаги, като в същото време създаваше собствена армия, която да служи на каузата му.

Фират знаеше, че седящият срещу него мъж прави същото. Сенатор Каргил също имаше свои амбиции. И той беше източвал пари на апокалиптите за кампаниите си — след прилежното им изпиране, естествено. Фират не завиждаше на Каргил заради неговия дял от богатствата, нито заради стремежите му. Всъщност, ако този човек станеше някога президент, това само щеше да подсили позициите на Фират като посланик и в същото време щеше да послужи на апокалиптите.

Каргил допи чашата си сира и погледна златния си часовник „Патек Филип“.

— Трябва да се върна в комуникационната зала. Предобедната почивка на срещата на върха на ЕС скоро ще свърши. Аз трябва да ръководя обедното заседание за икономическото развитие на страните от бившия Източен блок.

Фират стана и махна към вратата на апартамента си, който заемаше цялото горно ниво на суперструктурата на яхтата.

— Разбирам.

— Колкото до търсенето по испанския бряг, вероятно ще мога да остана тук не повече от ден. По някое време ще се наложи да се върна в Хамбург, за да се срещна лице в лице с някои хора. — Той сви рамене. — А и мисля, че направих всичко по силите си да мотивирам Елена.

Фират кимна леко.

— И ние определено разполагаме с необходимите инструменти, за да я поддържаме мотивирана.

— Но все пак настоявам тя да не пострада. — В очите на Каргил проблесна неизречена заплаха. — Това също е ясно, нали?

Фират настръхна, но се овладя и отново кимна.

— Разбира се.

Вътрешно кипеше. За да се успокои, си представи всевъзможните изтезания, които беше замислил за жената. Последното щеше да е да я остави с Кадир за една нощ. Но първо щеше да изкопчи всичко, което можеше, от дъщерята на сенатора. След това, след края на изтезанията, морето щеше да отмие престъпленията му заедно с тялото й. И щеше да каже, че сама е отнела живота си.

Какво можеше да направи този гяур?

Двамата се взираха един в друг, сякаш четяха сърцата си.

Магията беше развалена от почукване на вратата. Фират кимна на иконома си, който отвори. Нехир влезе, следвана от друг човек.

Новодошлият пристъпи покрай нея със зачервено от гняв лице.

„Какво прави той тук? Сега пък какво е станало?“

— Елена Каргил лъже — изтърси мъжът, преди Фират да успее да го попита какво има. — От самото начало ви прави на глупаци.

12:18

Елена вече знаеше, че нещо не е наред.

Преди двайсет минути монсеньор Роу беше измъкнат грубо навън от Кадир. Двамата още не се бяха върнали. А сега зад стъклото се беше появила Нехир със самодоволна усмивка, от която сърцето на Елена се качи в гърлото й. Докато жената отключваше вратата на библиотеката, яхтата рязко се люшна. Елена залитна към носа и едва запази равновесие.

Тя погледна навън. „Зорницата“ продължаваше да забавя скорост и двете й крила бързо потъваха в морето.

„Защо спираме?“

Знаеше отговора.

Нехир влезе.

— Последвай ме.

Елена нямаше избор, особено като се имаше предвид, че жената беше дошла с двама въоръжени спътници. Тя остави очилата си и излезе. Крайниците й трепереха. Устата й пресъхна напълно.