Джеймс Паттерсон - Детективска агенция Private

Мислите на Джъстин препуснаха неконтролируемо. Бутна чашата си и виното се разля по масата, но тя не реагира. Блясъкът в очите й помръкна, когато мислите й се върнаха към най-лошите дни от близкото минало.

Заредиха се образи от моргата: тийнейджърки, които бяха убити през последните две години. Горките момичета бяха ученички в гимназията и живееха в Лос Анджелис, но повечето бяха родом от предградията в източната част на града. Последното убито момиче беше намерено преди малко повече от месец.

Полицията и медиите бяха обърнали толкова много внимание на този случай, че Джъстин почти беше повярвала, че убиецът се е оттеглил или дори се е отказал. Може би вече беше в затвора. Или беше умрял. Това щеше да бъде хубаво, нали?

Но сега Боби беше разбил тази илюзия, както и поне още една — за продължението на вечерта и възможностите за тях двамата, които си беше представяла.

Джъстин вдигна очи към Боби:

— Трябва веднага да се обадя на Джак. Налага се. По дяволите. По дяволите!

Той се протегна и стисна ръката й:

— Аз вече му се обадих. Колата ти ще пристигне след двайсет минути. Тази нощ ще трябва да работиш, Джъстин. Хапни малко паста. Моля те, мила. После ще ми благодариш, че съм те накарал да ядеш.

Един сервитьор смени покривката на масата и напълни чашата на Джъстин, но тя вече не виждаше какво става наоколо. Взе вилицата си и я забоде в пастата, за да успокои Боби и да не й се налага да говори, докато мислено прехвърляше случая в главата си.

И единайсетте момичета бяха убити по различни начини. Това беше твърде необичайно. Оръжията на убийството бяха отнесени от местопрестъплението, както и чантите, и раниците на жертвите. Убиецът винаги вземаше трофеи: кичур коса, контактна леща, бикини, пръстен с емблемата на класа. В полицията ги наричаха „смъртоносни сувенири“.

А после, в неочакван и дързък обрат, убиецът беше поел отговорност за едно от убийствата, като беше изпратил непроследимо кодирано съобщение по електронната поща до кмета на града.

Беше написал, че е заровил трофеите от най-скорошното си убийство в една декоративна саксия пред някаква бизнес сграда на ъгъла на булевардите „Сънсет“ и „Доъни“. Беше се подписал с прякора „Чистача“, който не разкриваше нищо повече за него нито тогава, нито сега.

Отне известно време, докато това съобщение по електронната поща си проправи път през системата на администрацията, и още известно време, докато го приемат насериозно.

Но три дни, след като то беше изпратено, саксията беше претърсена. В почвата беше открит найлонов плик. В него бяха сувенирите, взети от последната жертва. По тях нямаше ДНК, отпечатъци или други следи. На полицията не й оставаше нищо, освен да се превърне в обект на присмеха на убиеца.

Джъстин доброволно беше предложила услугите си на полицейското управление в Лос Анджелис и те я бяха поканили да участва в разследването. Тя си спомняше как й беше станало лошо, когато беше видяла личните вещи на момичето. Убиецът ги беше взел, а после ги беше изпратил обратно на полицията с предизвикателно съобщение, което не означаваше нищо.

И тогава Джъстин беше измислила план. За да проработи, тя беше запознала Джак Морган и Боби Петино.

Със скандална договорка, която беше вбесила отдел „Убийства“ в полицейското управление на Лос Анджелис, окръжният прокурор се беше съгласил детективската агенция Private да разследва случая в обществен интерес — про боно.

А сега беше убито още едно момиче.

Боби говореше по мобилния си телефон и се опитваше да привлече вниманието й.

— Джъстин. Джъстин. Шофьорът ти е тук.

По дяволите! Джъстин стисна облегалката в лъскавия, черен, абсурдно бърз мерцедес S65, когато Емилио Круз — нейният „шофьор“ и колега детектив от Private, направи остър десен завой по авеню „Хайпириън“ в предградието Силвър Лейк в източната част на Лос Анджелис.

Покрай шосето с четири платна се редяха търговски центрове и ресторанти за бързо хранене от всякакви вериги — всички на удобно разстояние от гимназия „Джон Маршъл“, така че учениците да могат да идват пеш. Две от убитите момичета бяха учили в тази гимназия.

— Какво знаеш за жертвата? — попита най-сетне Джъстин, като хвърли поглед към Емилио.

Емилио Круз дори не правеше усилия да изглежда добре. Връзваше черната си коса с гумен ластик, носеше древното си кожено яке върху всякакви дрехи и като цяло винаги приличаше на кинозвезда, която ще изгрее всеки момент.