Джеймс Паттерсон - Детективска агенция Private

— Сейфът е в моя кабинет. Влязох през гаража. Бях в офиса и оставих куфарчето си в кабинета, преди да отида в спалнята… Всичко изглеждаше наред. Не знам, Джак. Не съм мислил за обир. В момента не мога да се съсредоточа…

Продължих да бомбардирам Анди с въпроси, а той ми отговаряше, като ме гледаше така, все едно бях спасителна лодка, а той беше човек зад борда в бурно море. Каза, че за последен път е видял Шелби сутринта, преди да отиде на работа, и че преди един час са разговаряли по телефона, докато е бил в колата. Звучала добре.

— Сега има един тежък въпрос — казах аз. — Тя срещаше ли се с някого? Или ти?

Анди ме погледна така, все едно съм полудял, и отговори:

— Аз ли, Джак? Не. Тя? Тя ме обичаше. Нямаше причина за такова нещо. Ние и двамата се обичахме, много. Никога не съм си мислил, че мога да се чувствам по този начин, както с нея. Опитвахме се да си направим дете.

Внимателно си поех въздух и продължих:

— Някой да те е заплашвал? Или Шелби?

— Стига бе, Джак. Аз съм счетоводител с малко по-гръмка титла. А кой ще иска да убие Шелби? Тя е такова сладурче. Всички я обичаха…

Очевидно не всички.

А сега трябваше да го попитам и още нещо.

— Трябва да ми кажеш истината, Анди. Имаш ли нещо общо с това?

През следващите пет секунди изражението на Анди се промени от скръб на шок, а после на ярост.

— Как можеш да ме питаш такова нещо? Знаеш колко много я обичах. Казвам ти го сега и не искам никога повече да се налага да ти го казвам. Не съм я убил аз, Джак. И не знам кой го е направил. Не мога да си представя какво е станало. Наистина не мога, Джак.

Смрачаваше се. Протегнах се и светнах една лампа. Анди ме гледаше така, все едно съм го ударил в лицето.

Господи, все пак бях най-добрият му приятел.

— Вярвам ти — казах аз. — Но ченгетата ще те въртят на шиш. Разбираш ли? Съпругът винаги е първият заподозрян.

Той кимна и отново се разплака.

Изправих се и излязох във фоайето. Обадих се на домашния телефон на Майкъл Фескоу, началникът на полицията. През последните няколко години бяхме станали приятели. Той винаги беше потиснат заради тъпата си работа, но беше добър човек и аз му вярвах.

Обясних на Фескоу какво е станало и му казах, че двамата с Анди сме приятели от детинство и състуденти от „Браун“, така че мога да гарантирам за него на сто процента.

После останах при Анди, докато пристигнат ченгетата и криминалистите. Чух как той каза на един детектив, че Шелби не е имала нито един враг на света.

Но въпреки това човекът, който я беше убил, искаше да заяви нещо.

Това не беше просто екзекуция.

Беше лично.

Джъстин Смит беше елегантна, сериозна, блестящо образована брюнетка на трийсет и няколко години. По специалност беше психоаналитик, но работеше като профайлър и беше вторият човек след Джак Морган в Private. Клиентите й вярваха почти толкова, колкото на Джак. Освен това я обожаваха.

Тази вечер тя беше излязла на вечеря с окръжния прокурор на Лос Анджелис, Боби Петино. Боби беше най-добрият й приятел, а освен това й беше любовник. Беше родом от Ню Йорк, познавач на италианската кухня. Бе изненадал Джъстин, като я беше взел от работа и я беше откарал в едно от любимите им места — „Джорджо Балди“ в Санта Моника.

Ресторантът беше семейна собственост, уютен и с неформална обстановка. На масите бяха запалени свещи, бяха разположени нагъсто и създаваха приятна интимност. Няколко от клиентите бяха истински знаменитости, но очите на Боби не се откъсваха от Джъстин. Дори когато влязоха Джони Деп и Дензъл Уошингтън, като се смееха и шегуваха помежду си, все едно животът им беше истинска комедия.

Боби чукна чашата си в нейната, когато Джорджо им донесе димящата, домашно приготвена паста. Сякаш в ресторанта нямаше никого другиго, освен тях.

— Знаеш ли? — каза Джъстин. — Обичам изненадите, когато обръщат хода на някой особено ужасен ден. Това беше страхотно. Благодаря ти.

— Ако само работиш, няма кога да бъдеш щастлива — отговори той. — А това не е позволено.

— Значи вече мога да го кажа официално. Ужасният ден остана в миналото. Помагах на колегите от офиса в Сан Диего с един гаден случай, но стига толкова за днес. Ура!

Джъстин се усмихна, но Боби сякаш отбягна погледа й. Все едно имаше нещо, което не искаше да й каже. Обикновено лесно четяха мислите си, но точно сега Джъстин не можеше да разбере какво става.

— Какво има? Моля те. Не ме карай да отгатвам.

— Обади ми се началникът на полицията. Заклевам се, че исках да ти кажа след вечеря. Убили са още една ученичка. Току-що са я намерили.