Джеймс Паттерсон - Детективска агенция Private

Знаех, че Гуин скърби за това, но за церемонията беше извадила най-самоувереното си излъчване. Тази вечер искаше да я видят с някой пич — тя употреби тази дума — и освен това бях сигурен, че иска да се почувства желана.

— Ще бъде забавно, Джак — каза тя и стисна пръстите ми. — Ще бъдем на страхотна маса. Заедно с всички от „Кълъмбия Пикчърс“, както и Мат, разбира се.

Гуин беше номинирана за най-добра актриса в поддържаща роля за една любовна история, която беше снимала заедно с Мат Деймън. Мислех си, че има шанс да спечели. Със сигурност се надявах на това. Гуин ми харесваше много.

Феновете пред хотел „Бевърли Хилтън“ се наслаждаваха на пристигането на звездите на червения килим и крещяха името на Гуин, докато се изкачвахме към входа, а фотоапаратите не спираха да снимат. Една почитателка насочи телефона си към мен и ме попита дали съм някой известен.

Засмях се.

— Шегуваш ли се? Аз съм само за красота.

Гуин пусна ръката ми, за да прегърне Райън Сийкрест, водещият на „Американ Айдъл“, който я издърпа в светлината на прожекторите. Феновете искаха да видят нея, но тя ме прегърна през кръста, така че да се виждам на снимката.

Сийкрест реагира добре, като одобрително огледа кройката на смокинга ми и ме попита как се казвам. Челото му се набръчка, докато се опитваше да се сети дали ме познава, но после пристигна Скарлет Йохансон, каза ми: „Здрасти, Джак“ и двамата с Гуин бяхме поведени по червения килим, който водеше нагоре по стъпалата към входа на „Бевърли Хилтън“.

Крайно неподходящ момент, в който да звънне мобилният ми телефон.

— Не вдигай, Джак — каза Гуин. — Не си на работа. Тази вечер си само за мен, нали така?

Усмивката й помръкна, а върху красивото й лице се спусна сянка на притеснение.

— Нали така, Джак?

Хвърлих поглед към екрана на телефона.

— Само секунда.

Обаждаше се Анди Къшмън, но не можах да повярвам как звучеше. Анди беше стабилен като скала, но гласът му беше напрегнат до сълзи.

— Джак, трябва да дойдеш. Имам нужда от теб, веднага.

— Анди, моментът не е подходящ. Повярвай ми, наистина не е. Какво става?

— Шелби. Тя е мъртва, Джак.

Мъртва? Шелби — мъртва? Това не беше възможно. Сигурно имаше някаква грешка. Но как така?

Именно аз бях запознал Шелби и Анди. Бях кум на сватбата им преди по-малко от шест месеца. Миналата седмица бяхме вечеряли заедно в „Мусо&Франк“. Анди ми беше казал, че ще нарекат първото си дете Джак. Не Джон или Джаксън, а просто Джак.

Дали Шелби не беше получила инфаркт… но на нейната възраст? Или беше катастрофирала?

Анди не беше обяснил нищо, но звучеше съсипан. А това, което нараняваше Анди, нараняваше и мен.

Натъпках няколко банкноти в ръката на служителя на паркинга, придружих видимо разтревожената Гуин до балната зала, извиних се и я предадох на Мат Деймън. Когато излязох обратно на улицата, колата ми вече ме чакаше.

Бях в шок, докато карах към къщата на Къшмън в натруфената си спортна кола. Беше ми подарък от един клиент, защото бях запазил ужасната му тайна. Когато не беше на ремонт в сервиза, колата непрекъснато привличаше вниманието на ченгетата.

Намалих скоростта, когато влязох в Пасифик Палисейдс — солидно охраняван квартал от малки магазини и жилищни домове, на няколко минути пеш от брега на океана. Десет минути по-късно спрях на кръговата алея пред къщата на Анди.

Здрачаваше се. В къщата не светеше, а входната врата зееше отворена с разбита рамка.

Дали в къщата нямаше чужд човек? Съмнявах се, но все пак извадих пистолета си от жабката, преди да вляза през отворената врата.

Трите години като пилот на транспортен хеликоптер „CH-46“ във военна зона бяха изострили наблюдателността ми. Бях свикнал да разпределям вниманието си между уредите и земната повърхност в търсене на признаци за движение, прах, дим, отражения, човешки силуети или внезапни проблясъци.

Като детектив бях намерил друго практическо приложение на донякъде необичайната си способност да откривам аномалии. Бях в състояние да погледна местопрестъплението и почти веднага да забележа какво не е както трябва: случайна пръска кръв, одраскана стена, косъм на дебелия килим.

Когато влязох в къщата на семейство Къшмън, веднага сканирах дневната за някакви признаци на безпорядък. Възглавниците бяха подредени. Килимите бяха подравнени. Книгите и картините бяха по местата си.

Извиках името на Анди и той отвърна:

— Джак? Джак. В спалнята съм. Ела, моля те.