Джеймс Паттерсон - Детективска агенция Private

Пистолетът ми — произведен по поръчка „Кимбър“ 45 калибър — остана в ръката ми, докато прекосявах просторните стаи към голямата спалня, разположена в отделно крило в дъното на къщата.

Протегнах се към ключовете на осветлението до вратата и включих лампите. Анди седеше приведен на леглото, стиснал главата си в окървавените си ръце.

Господи Боже! Какво беше станало тук?

За разлика от дневната, спалнята изглеждаше така, все едно през нея беше минало торнадо. Лампите и рамките на картините бяха натрошени. Телевизорът беше изтръгнат от стената, но кабелът му все още беше включен.

Дрехите, обувките и бельото на Шелби бяха разхвърляни из цялата стая. О, Боже! Господи Боже!

Шелби лежеше гола и мъртва, с лице към тавана, по средата на леглото.

Опитвах се да не пропусна нищо, но беше невъзможно да осъзная какво виждам. Шелби беше простреляна в челото. Ако се съди по кръвта, която се беше събрала в бледите чаршафи от сатен, явно беше застреляна и още веднъж в гърдите.

Коленете ми омекнаха от шока. Преборих се с импулса си да отида при Анди, да отида при Шелби. Не биваше, не трябваше да го правя. Ако влезех в тази стая, щях да наруша целостта на местопрестъплението.

Вместо това извиках на моя приятел:

— Анди! Какво е станало тук?

Анди вдигна поглед към мен — кръглото му лице беше бяло като брашно, очите му бяха кръвясали, а очилата му с метални рамки бяха накриво. Лицето и ръцете му бяха окървавени. Гласът му трепереше, когато каза:

— Някой е убил Шелби. Застреляна е намясто. Трябва да разбереш кой го е направил, Джак. Трябва да откриеш този кучи син, който е убил Шелби.

С тези думи най-добрият ми приятел рухна и се разплака като малко момче. А най-тежкото беше, че аз го бях виждал да плаче и когато беше малко момче.

Подът сякаш се клатеше под краката ми, но знаех, че Анди разчита на мен да мисля и заради двамата. Да запазвам самообладание в извънредни ситуации — това би трябвало да е част от длъжностната ми характеристика. Все пак бях Джак Морган, нали?

Казах на Анди да не мърда от мястото си, отидох до колата си и се върнах с един „MD 80“ — най-добрият фотоапарат за заснемане на местопрестъпления. Имаше нощно виждане, GPS, и говореше на десет езика — ако случайно някога ми се наложи да разбера, че съм забравил да сложа капачето на обектива на фарси или мандарин.

Направих десетина снимки от вратата на спалнята, като покрих всички подробности, за които се сетих.

Докато снимах, се опитвах да си представя какво може да се е случило по време на самото убийство.

С изключение на кръвта по леглото и по Шелби нямаше други очевидни следи: нито пръски, нито отпечатъци по стените, нито пък следи от влачене или капки на пода. Почти със сигурност тя беше убита в леглото си. Представих си как Шелби се беше притиснала от страх към стената, когато нападателят беше нахлул в стаята. Беше я принудил да лежи неподвижно, нали така? А после я беше застрелял два пъти — веднъж в гърдите и веднъж в челото. Тя беше получила обилен кръвоизлив от ужасните си рани, а след това беше умряла.

Какъвто и да беше долният мотив на нападателя, очевидно не беше грабеж. Годежният пръстен на Шелби все още беше на ръката й, а на една верижка на шията й висеше още по-голям диамант. Дамската й чанта „Ерме“ беше на шкафчето, плътно затворена.

Но ако не беше грабеж, какво беше тогава?

В този момент ми хрумна една мисъл, която със сигурност щеше да се появи в главата на детективите от полицията. Дали Анди не беше убил жена си? Затова ли ме беше повикал? Защото аз вероятно бях най-подходящият човек, който да се справи с това и да го прикрие?

Поговорих тихо с моя приятел, като му казах колко съжалявам и колко съм потресен. После го помолих да остави Шелби там, където си беше, и да дойде с мен.

— Трябва да го обсъдим, Анди. Трябва да го направим още сега.

Той се доближи до вратата, простена и се отпусна на рамото ми. Задържах го на крака, докато стигнем до един стол в дневната. Аз седнах на дивана, нарочно по-далеч от Анди. Следващите десетина минути щяха да бъдат тежки — и за двама ни.

Започнах с лесните въпроси.

— Обади ли се в полицията?

— Аз… не исках ченгетата да идват, преди да се обадя на теб. Не, не съм се обаждал в полицията.

— Анди, имаш ли пистолет? Държиш ли пистолет в къщата?

Той поклати глава.

— Не. И никога не съм имал. Адски ме е страх от пистолети. Знаеш това.

— Добре. Хубаво. Забеляза ли… липсва ли нещо?