Джеймс Паттерсон - Детективска агенция Private

Но дали обичах самата Колийн? Дали наистина я обичах? Понякога бях сигурен, че е така. Но после започвах да се питам дали изобщо мога да обичам някого, наистина. Или бях твърде саможив, твърде наранен и изтормозен от баща си?

— Можеше да поспиш още един час за красота, младежо — каза ми тя.

В гласа й се усещаше мелодичен ирландски акцент, от лицето й се излъчваше келтска руменина, а кожата й ухаеше на розова вода.

— Ще закъснея за делова среща на кафе с Фрескоу — началникът на полицията.

Отново целунах Колийн, после занесох чашата й до умивалника. Изплакнах я с гореща вода и отново я напълних от чайника. Все още не бях успял да забравя за убийството. Но се налагаше да го направя.

— Внимавай някой да не те тресне пет-шест-седем пъти — каза ми тя.

— И защо ще го направи?

— Защото стоиш гол като пушка и ми разправяш, че трябва да ходиш на работа.

Аз се засмях и Колийн най-сетне се изправи в прегръдките ми и сложи малките си ръце на задника ми. Опитах се да се измъкна.

— Ще сложа райбера — каза ми тя и ме стисна. — Сериозно, Джак.

Вече беше успяла да ми го вдигне. Как го постигаше? От нула до кокал — за пет секунди.

— Ти си вещица — казах и дръпнах халата й от раменете.

После я вдигнах на ръце, така че да обвие бедра около кръста ми, и притиснах гърба й към хладилника. Тя изпищя, когато усети допира на студения метал.

Веднъж Колийн ми беше казала един виц: „Какво е любовна игра за ирландеца?“. Сега аз й казах отговора на вица:

— Приготви се, скъпа.

Тя рязко си пое въздух, после двамата задишахме учестено, докато оскъдното съдържание на хладилника дрънчеше и подскачаше в ритъма на движенията ни.

— Съжалявам, че ще закъснееш заради мен — каза ми тя, когато свършихме.

Сладката й усмивка подсказваше, че изобщо не съжалява. Плеснах я по дупето и отговорих:

— Стига ти да не закъснееш заради мен.

Оставих я под горещия душ, с румени бузи, докато си тананикаше едно старо рок парче, което много обичаше: „Come on, Eileen“.

Включих сота, заключих вратата и изтичах надолу по стълбите. Всъщност се оказа доста приятно да те треснат пет-шест-седем пъти. Но сега наистина трябваше да ходя на работа.

На път към Private минах през полицейското управление. Все още не бяха повдигнати никакви обвинения срещу Анди Къшмън. Вече закъснявах, така че бързо продължих към офиса.

Залата за съвещания в Private е осмоъгълна, а в центъра й стои една кръгла, черна лакирана маса — единствената мебел, останала от баща ми и старата агенция Private. Около масата са струпани тапицирани въртящи столове, а стените са плътно покрити с гигантски плоски екрани.

Всички вече ме чакаха, когато влязох в залата с двайсет минути закъснение. Посрещнаха ме с потискащо мълчание, точно както очаквах.

— Съжалявам за Шелби — каза Дел Рио. — Тя беше такова сладурче. Просто не мога да повярвам, Джак. Мамка му, никой от нас не може.

Останалите около масата отекнаха като ехо със съболезнованията си, а в този момент влезе и Колийн Молой, като ми носеше един „Ред Бул“ и програмата за деня. Не съм сигурен какво говори това за мен, но с изключение на Анди в момента в тази зала бяха всички хора, които са ми важни на този свят. Сред тях бяха и половин дузина детективи, нашият криминалист Сай и компютърният ни специалист, Морийн Рот, която всички наричаха Мо-бот.

— Трябвам ли ти за нещо друго? — попита Колийн.

Тя ми беше личен асистент от две години — точно така се запознахме, а после всичко стана по-сложно… доста по-сложно.

— Не, Молой, благодаря ти. Всичко е наред.

Прегледах съобщенията за пропуснати обаждания и видях, че Анди ми е звънял два пъти, откакто бях излязъл от полицейското управление преди половин час. Анди беше разтревожен и имаше причина за това. Полицията разполагаше само с един заподозрян и това беше той. Включих лаптопа си и отворих снимките, които бях направил на местопрестъплението в къщата на семейство Къшмън. Те се появиха на екраните по стените на конферентната зала.

— Направих ги снощи — казах аз.

Снимките бяха максимално близки планове на натрошената рамка на вратата, разхвърляната спалня, раните на Шелби и дори една на Анди, който плачеше, притиснал окървавените си ръце към лицето — беше достойна за първа страница на вестника.

— Първо трябва да ви кажа нещо — обърнах се към всички. — Преди време двамата с Шелби бяхме заедно. Преди да се запознаят с Анди. Така че, каквото и да чуете, Шелби ми беше приятелка, близка приятелка.