Джеймс Паттерсон - Детективска агенция Private

На друг екран се виждаха лицата на самите жертви.

Момичетата бяха най-различни.

Светли. Тъмни. Някои бяха хубави. Някои бяха съвсем обикновени. Отличнички. Спортистки. Някои бяха слаби. Други не. Но всички бяха ученички от гимназията. И всички бяха необяснимо, трагично мъртви.

— Трябва да разпространим предупреждение за анонимните есемеси — каза Мо. — И пак да говорим с директорите на гимназиите. Може да пуснем телевизионна кампания за фалшивите есемеси с лична информация.

— Да кажем, че сме прави за това — възрази Джъстин. — Веднага щом разпространим предупреждение за анонимни съобщения по телефона, убиецът ще промени модела си. И тогава пак няма да сме стигнали доникъде. Дори може да ускори темпото още повече. Вече знаем, че обича да се говори за него.

— Мисля си за онова, което каза, Джъстин — намеси се Сай с обичайния си носов, монотонен глас. — За различните профили. Как е възможно един човек, който може да запали момиче, да го направи само веднъж? И как е възможно същият този човек да застреля следващото момиче от разстояние петдесет метра?

— Какво искаш да кажеш, Сай?

— Ами ако негодникът не е само един? Ами ако има повече от един убиец?

Рудолф Крокър се криеше в една кабинка в мъжката тоалетна на осмия етаж на сградата на частната финансова компания „Уилшър Пасифик Партнърс“, когато мобилният му телефон започна да вибрира. Мъжът си фантазираше за новата стажантка, Кармен Родригес, която имаше перфектен бюст, красиви топли очи и практически беше лишена от мозък. Мислеше си да я покани на среща, за предпочитане такава, която ще продължи до сутринта.

Той измъкна телефона от джоба на сакото си и видя, че обаждането е прехвърлено от стационарния му телефон. Беше Франклин Дейл, старши партньор във фирмата, един от „старейшините“. Крокър вдигна и Дейл го покани да изпият по нещо след работа.

Крокър работеше като финансов анализатор вече повече от година. Работеше съвестно, като в същото време гледаше да не се набива на очи. Идеята му беше да стане един от онези интелигентни млади мъже със страхотно бъдеще във финансите — скучен и предвидим служител със сигурен инвестиционен портфейл, непрекъснати печалби и надеждно скрит блясък. А сега трябваше да изпие по нещо с този досадник Франклин Дейл.

В седем вечерта Крокър заключи кабинета си и се срещна с Дейл до асансьорите. Двамата слязоха заедно и Крокър се зачуди дали старият кучи син не е гей и дали няма да се опита да го налази. Две питиета и една купичка кашу по-късно, Крокър беше уведомен, че се справя изключително добре и старият динозавър Франклин Дейл е силно впечатлен от работата му. Дейл каза, че според него Крокър е истинска находка — човек със скрити таланти, който ще бъде възнаграден толкова повече, колкото остане в тази чудесна стара компания с традиции. Все едно му пукаше за това. Все едно изобщо го интересуваше какво мисли шибаният Франклин Дейл за него или за работата му.

Когато Крокър се прибра вкъщи, вече беше девет и половина. Останалата част от вечерта беше само негова и щеше да бъде страхотна. Той се облече за джогинг и десет минути по-късно вече тичаше покрай „Марина дел Рей“, като си спомняше последния им удар, когато неговата група беше убила Кони Ю.

Изпотен и задъхан, Крокър забави ход пред едно от местата за яхти на пристанището. Подпря се с ръце на коленете си, за да си поеме дъх. Когато се увери, че е сам, той извади един малък найлонов плик с цип от джоба си и го зарови под едно тежко намотано въже.

След като свърши това, той спокойно довърши джогинга си. Влезе през входа на блока си, махна на портиера и се качи горе. Мина под душа, после взе един телефон с предплатена карта от зарядното устройство.

И изпрати есемес на кмета на Лос Анджелис, Томас Хеферън, в който му написа къде може да открие ухото на Кони Ю.

Съобщението беше подписано: „Чистача“.

Бяха минали три дни от убийството на Шелби Къшмън. Все още не бяха повдигнати никакви обвинения, а аз не можех да науча нищичко от кабинета на окръжния прокурор.

Отидох на закуска с Анди в неговия офис, на ъгъла на една елегантна нова бизнес сграда на Авеню Старс.

Анди каза на секретарката си да не го свързва с никого. После внимателно затвори вратата на кабинета си. Изпитото му лице ми се струваше почти непознато. Под очите му имаше сенки и очевидно беше спрял да се бръсне.

— Не мога да спя — каза той. — Ако случайно не си го забелязал, Джак.