Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

Младият управител се приготви мислено за възможно най-добрия и най-лошия сценарий и пъхна в процепа, и после измъкна от него картата, която даваше достъп до всички стаи. Лампичката на вратата светна в зелено, Ноулс натисна дръжката и пристъпи в хотелския апартамент.

Миришеше на лайна.

Пулсът му се ускори и той трябваше да се застави да прекоси фоайето, за да отиде в хола.

Господин Бингам лежеше на пода до писалището, а пръстите му бяха замръзнали, вкопчени за гърлото му като нокти.

В шията му беше впита тел.

Ноулс хвана бузите си с ръце и изпищя.

Ужасът се таеше както в настоящето, така и в миналото. Вече беше виждал труп, почти идентичен на този, когато работеше в хотел „Плеяда“ в Сан Франциско. Беше се преместил тук, защото не можеше да понесе спомена за случката.

През онази нощ, пет месеца по-рано, преди да го освободят, полицаите го бяха въртели на шиш и го бяха мъмрили, задето беше пипал тялото. Беше чул и за други убийства чрез удушаване с тел, даже бяха станали няколко. Това означаваше, че в този хотел е влязъл сериен убиец, който е стоял точно там, където стоеше той в този момент.

Затова Джаред Ноулс не докосна тялото.

Обади се от своя мобилен телефон на собственичката на хотела — Амелия Пул. Нека тя му каже какво да прави, мамка му.

Амелия Пул тъкмо се беше прибрала, когато получи обаждането от Джаред Ноулс, управителят на нощната смяна в „Сън“. Помоли го да изчака, докато излезе от гаража, затвори вратата и застана в двора на къщата си с изглед към каньона Лаурел.

— Случи се отново — каза Джаред. Говореше с пресипнал глас и шепнешком, и тя едва чуваше думите му.

— За какво говориш?

— Случи се отново. С един гост от апартамент „Бергман“. Името му е Морис Бингам. Той е мъртъв. Бил е убит. Точно като… не помня как се казваше, но знаете за кого говоря. Онзи в „Плеяда“. Страх ме е, защото аз се явявам връзката, госпожо Пул. Полицията ще реши, че може аз да съм го извършил.

— Направи ли го?

— Не, за Бога, госпожо. Повярвайте ми. Никога не бих го направил.

— Откъде знаеш, че господин Бингам е мъртъв?

— Лицето му е посиняло. Езикът му виси навън. Телта още е на врата му. Не диша. Изпуснах ли нещо? Защото в часовете по хотелиерски мениджмънт не са ни обучавали за подобни ситуации.

Вече направо крещеше.

Амелия на свой ред се изплаши. С това убийствата ставаха пет, три от които в някои от нейните хотели. Ченгетата не бяха открили нищо. От седмици не ги беше чувала. Затова прие това предумишлено убийство като личен удар. Вероятно някакво предупреждение. Всеки един от гостите й можеше да бъде убит. Беше прекалено извратено.

— Джаред, слушай ме внимателно. Ще се опитам да не те замесвам. Светни лампичката „Не ме безпокойте“. Ще можеш ли да го направиш? Използвай лакътя си, не пръстите.

— Камериерката ме повика, за да ми каже, че господин Бингам е поръчал допълнително одеяло и възглавници, но не отварял вратата.

— Внесе ли завивките в стаята?

— Не.

— Докосна ли нещо?

— Не. — Джаред вече плачеше. Идваше му в повече.

— Джаред, включи лампата и се върни долу на рецепцията.

— Това не е ли нарушение на закона?

— Аз ще поема отговорността, Джаред. Ти просто слез долу на рецепцията. Не викай полиция, чу ли?

— Ясно.

— Ако не можеш да си вършиш работата, кажи, че се разболяваш и се прибери тази вечер. Помоли Уалид да те замести.

— Добре, госпожо Пул.

— Ще ти се обадя утре.

Амелия Пул прекъсна връзката и отново се сети за една детективска агенция, за която беше чувала. Мъжът, който я ръководеше, се казваше Джак Морган и беше бивш агент на ЦРУ, служил и в Американския морски пехотен корпус. Неговата агенция обещаваше „максимална ефикасност и максимална поверителност“. Казваше се Private.

Вече беше късно, но тя смяташе да се обади, така или иначе. Щеше да остави съобщение за Джак Морган с молба да й върне обаждането при първа възможност.

Позвъних в дома на моя приятел Мики Феско, който беше началник на полицейското управление. Той вдигна и каза:

— Вечерята ме чака на масата. Дано да е нещо важно, Джак.

— Не мога да ти обещая, Мик. Колийн Мълой, бившата ми приятелка… Била е убита в дома ми. Не съм го извършил аз.

Гледах тялото на Колийн, докато отговарях с „да“ и „не“ на въпросите на Мики. Той каза, че ще изпрати някого, а после затворих и седнах на един стол отстрани до леглото, за да правя компания на Колийн, докато пристигнат полицаите.