Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

Тенди ме попита отново:

— Скара ли се с момичето, Джак?

— Не.

— Не е трябвало да си взимаш проклетия душ. Или ни се подиграваш, или е било грешка. Ще изземем дрехите ти и ще разкачим тръбите. Ще проверим записите от камерите за наблюдение на летището и ще проследим телефонните ти обаждания. И това е само за тази нощ. Утре ще проверим миналото на жертвата. Предполагам, че тялото й ще ни разкрие нещо интересно.

— Дай всичко от себе си, Тенди. Но дори ти и Зиглър трябва да сте наясно, че не бих убил бившата си приятелка в собствената си къща, а после да извикам ченгетата. Натопили са ме.

— Искам само едно. Да открия убиеца на момичето.

— И аз го искам.

Дадох на Тенди бордната си карта и му казах как да се свърже с Алдо. Обещах да не напускам града. Обещах, че даже няма да се изпикая, без преди това да му поискам разрешение.

След това дойдоха съдебните медици и екипът за разследване на местопрестъпления. Дадох отпечатъци от пръсти на лаборантите, проба за ДНК анализ от вътрешната страна на бузата и мръсните си дрехи.

— Арестуван ли съм? — попитах Тенди.

— Все още не. Имаш високопоставен приятел, Джак. Но не можеш да останеш тук.

Обадих се на Дел Рио.

Двадесет минути по-късно се качих в неговата кола.

— Какво стана, по дяволите?

Разказах цялата история още веднъж.

Рик дел Рио живееше в къща с една спалня на канал „Шърман“, един от четирите успоредни канала, оградени от други два в краищата, представляващи своеобразна интерпретация на истинската Венеция.

Къщите бяха малки, но скъпи, разположени нагъсто с лице към канала и оградени с малки алеи отзад. Рик подкара по една от уличките с наредени боклукчийски кофи, телефонни стълбове, гаражни врати и тук-там редове от храсти покрай задните огради.

Вратата на гаража на Дел Рио беше боядисана в зелено. Той насочи дистанционното към нея, тя се отвори и колата се плъзна вътре.

— Хладилникът ми е почти празен — каза той.

— Няма проблем.

— Имам половин пиле и малко бира.

— Благодаря, все пак.

Изкачихме няколко стъпала и влязохме в кухнята през гаража.

— Никой не знае, че си тук. Отиди в хола и се опитай да се отпуснеш.

Бях ходил там и преди. Отвътре тристайната къща изглеждаше примитивна, в стил хижа. Бели стени, тъмни греди, всички столове и дивани — с пухена тапицерия. В средата между останалите мебели имаше масичка за кафе, направена от люка на дървена лодка, защитена от бирени следи и драскотини с полиуретан. Рухнах изнемощял в някакъв стол, достатъчно широк за двама, вдигнах крака върху масичката, с надеждата проклетият свят да спре да се върти.

Чувах как Дел Рио се мотка из кухнята и затворих очи.

Но не заспах.

Мислех за една нощ преди седем години. Летях с транспортен хеликоптер „Боинг CH-46“ за Кандахар, с четиринадесет морски пехотинци в товарното и Рик дел Рио на седалката до мен, който беше мой втори пилот.

Беше ужасна нощ.

Една изстреляна от боен джип ракета улучи хеликоптера ни и откъсна задното витло, запращайки машината в адски полет спираловидно надолу. Успях да я приземя, но бомбата си беше свършила работата.

Мъжете загинаха по ужасяващ начин. Повечето. Аз познавах всеки един от тях.

Изнасях един полумъртъв войник от товарното отделение, когато летящ шрапнел ме удари в гърба.

Сърцето ми спря… и аз умрях.

Дел Рио ме откри недалеч от горящите останки и блъска гърдите ми, докато не ме върна към живота.

След това се уволних и започнах работа към малка детективска агенция в Сенчъри Сити.

И тогава извратеният, манипулативен копелдак, баща ми, ме повика. Ухили ми се през плексигласовия прозорец в Коркоран и отново заяви, че ми предава бизнеса, но този път буквално. Връчи ми ключовете за Private и ми каза, че петнайсет милиона долара ме чакат в офшорна банкова сметка.

— Направи Private по-добра, отколкото беше по мое време.

Една седмица по-късно, след като го бяха намушкали под душа, той умря.

Рик нямаше богат баща.

Беше безстрашен и можеше да си служи с оръжие. След службата той се върна в Ел Ей. Извърши въоръжен грабеж, арестуваха го, осъдиха го и го хвърлиха в затвора. След като го пуснаха преждевременно за добро поведение, дойде да работи в Private и аз му купих тази къща.

Знаех всичко за Рик. Дължах му живота си, а той твърдеше, че ми дължи своя.

Приятелят ми влезе в стаята и ме извика по име. Вдигнах поглед и видях лице, което само майка на булдог би могла да обикне. Висок един и седемдесет, той беше бивш затворник и добре обучен морски пехотинец. Носеше поднос… поднос! Все едно беше медицинска сестра или сервитьор.