Джеймс Паттерсон: Заподозрян № 1

Кармине Ноча беше потомък на една от главните мафиотски фамилии, носещи същото име, оглавяваше ласвегаския клон и по една случайност се беше превърнал в мой авер заради една сделка, която бях принуден да сключа с него преди шест месеца. Ако повече не видех Кармине Ноча, докато бях жив, щях да се смятам за щастлив човек.

Написах отговор, в който споменавах майката на Ноча, изпратих го на Дел Рио и прибрах телефона обратно в джоба си, щом колата отби в алеята, която водеше към къщата ми. Взех багажа си и гледах как Алдо дава на заден, за да се уверя, че няма да го засекат странично на главния път „Пасифик Коуст“.

Прокарах електронния ключ на верижката на врата ми през четеца, минах през портата, притиснах пръст в биометричния четец за достъп на входната врата и влязох в милия ми дом.

За част от секундата ми се стори, че долавям аромат на рози, но го отдадох на радостта, че съм се прибрал и стоя в собствената си къща.

Започнах да се събличам още във всекидневната и докато стигнах до банята, вече бях само по боксерки, които изритах навън, щом влязох в душ-кабината.

Стоях под парещата вода толкова дълго, колкото успях да издържа, а после отидох в спалнята и натиснах ключа за осветлението на стената, при което светнаха лампите от двете страни на леглото.

В продължение на един безкрайно дълъг миг останах вцепенен на вратата. Не можех да проумея онова, което виждах, защото в него нямаше никакъв смисъл. Как можеше Колийн да е в леглото ми? Пуловерът й беше подгизнал от кръв.

Какво, по дяволите, ставаше?

Това да не беше някаква безвкусна шега?

Извиках името й и после коленичих до леглото до нея, притиснал пръст във врата й. Кожата й беше още топла, сякаш беше жива, но нямаше пулс.

Колийн беше облечена с пола до коляното и синя жилетка — дрехи, с които я бях виждал и преди. Ухаещата й на рози коса беше разпусната по раменете, а виолетово-сините й очи бяха затворени. Хванах я за раменете и леко я разтресох, но главата й просто увисна назад.

О, Господи! Не!

Колийн беше мъртва.

Как, за Бога, се беше случило това?

Докато служех в Афганистан, бях виждал безброй мъртъвци. Разследвал съм убийства като част от професията си в продължение на години и съм ставал свидетел на смъртта на приятели.

Но нищо от това не ме предпази от ужаса, който изпитах, когато видях окървавеното, безжизнено тяло на Колийн. Кръвта й беше изпръскала покривката на леглото и се беше просмукала надолу. Пуловерът й беше толкова мокър, че не можех да видя раните й.

Дали беше намушкана? Или пък простреляна? Не можех да кажа.

Завивките бяха изпънати и не виждах следи от борба. Всичко в стаята си беше точно така, както го бях оставил преди четири дни — всичко, освен трупа на Колийн точно там.

Сетих се за опита за самоубийство, който тя беше извършила, след като се бяхме разделили преди шест месеца. Белезите още си личаха: сребристи линии по китките й. Но това сега не беше самоубийство.

Нямаше оръжие нито на леглото, нито някъде в близост до него.

Изглеждаше така, сякаш Колийн беше дошла в спалнята ми, беше положила глава на възглавницата и някой я беше убил, докато спи.

И в това нямаше никакъв смисъл.

Тъкмо в този момент забавените ми инстинкти за самосъхранение се задействаха. Който и да беше убил Колийн, може би все още се намираше в къщата. Отидох до шкафа под прозореца, където държах пистолета си.

Ръцете ми трепереха, когато повдигнах капака и грабнах металната кутия. Беше лека. Празна.

Отворих гардероба, погледнах под леглото, не намерих никого, нито гилзи, нищичко. Обух едни дънки, навлякох тениска и минах покрай всички прозорци и врати, проверих ключалките, огледах прозорците на тавана в търсене на счупени стъкла.

После се върнах назад по стъпките си.

Бях сигурен, че входната врата беше заключена, когато се прибрах. И сега вече се бях уверил, че всяка друга възможност да се влезе беше проверена.

Това можеше да означава единствено, че някой беше влязъл в къщата с електронен ключ за портата и биометричен достъп — някой, който ме познаваше. Колийн беше моя асистентка и любовница в продължение на една година, преди да се разделим. Не бях изтрил нейните кодове за достъп.

Тя не беше единствената, която можеше да влезе в къщата ми, но вероятно не се налагаше да гадая кой я беше убил.

Домът ми се охраняваше с помощта на най-добрата система за наблюдение, която съществуваше. От всички страни бяха разположени камери, имаше такива над входовете, които обхващаха пътя и сто и осемдесет градуса от плажната ивица зад къщата ми.