Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

Ей Джей обичаше да кара нощем, така или иначе, но особено много в такива ясни нощи, когато се виждаха високите планински хълмове на запад. Ярки звезди. Без натоварен трафик. Само една лента, която прорязва безкрайни километри от пасища и пустинни площи, и неясен фон от хълмове като намачкана опаковъчна хартия, които се мержелеят високи и необятни в далечината.

Говореше си с Фишека:

— Та, направих тази яхния, нали се сещаш, веднъж и аз да й сготвя за разнообразие.

Фишека скъса филтъра на една цигара „Марлборо“, запали я с късметлийската си сребърна запалка и отвори прозореца.

— Мамка му — каза Романо и отвори и своя прозорец. — Не си ли чувал за пасивно пушене? В момента пушиш и за двамата.

— Минахме петстотин и двайсет километра — отговори Фишека. — Такава беше сделката. По една цигара на всеки петстотин.

— Добре тогава. — Ей Джей продължи историята, надвиквайки шума от вятъра, който нахлуваше през прозорците. — Та, правя някакви спагети и малка шоколадова торта. Добре се получи.

— Възхитително, Ей Джей, покрил си всички основни групи хранителни вещества.

— Е да, значи наял съм се, но без да се тъпча. Лягаме си и към два и половина се будя. Буквално замръзвам.

Фишека изчопли парченце тютюн от езика си. В микробуса нямаше компактдиск плейър, а толкова далече от всяко проклето място не се хващаше и никакъв радиосигнал. След няколко часа щеше да седи на масата за блекджек. Тази нощ щеше да спи на кралска спалня. Щеше да се обади на Сюзет в последния момент. Мислеше си за нея и за това, колко много щеше да дърдори тя, преди да успее да й смъкне гащичките. А можеше и да отиде в казино „Пясъците“ и да си хване някоя нова там. Чувстваше се късметлия.

— Включвам електрическото одеяло, но зърната ми все още са твърди като камък.

— За Бога, смени темата, ако обичаш!

— Засилих температурата на девет. Направо се сварих. Нали бях замръзнал. А когато се събудих пак, се бях изпотил, все едно съм тичал няколко километра…

— Какво става? — попита Фишека.

— Не знам. И аз това питам. Да не би да ми играе нещо сърцето?

— Не, какво става там? — попита Фишека и посочи към червените светлинки пред тях.

— Онази кола ли имаш предвид?

— Намалѝ.

— Глупакът е трябвало да зареди в Канаравил.

— Изпреварѝ го — каза Фишека.

Ей Джей започна да намалява и отговори:

— Ако човек остане без бензин тук, може да го изяде някоя мечка.

Но колата пред тях не беше останала без гориво. Пълзеше, като така даде възможност на един шевролет с изгасени фарове в лявата лента да ги настигне и да се изравни с микробуса.

— Какво е това, по дяволите? — викна Ей Джей, зяпнал шевролета, който вече беше на петнадесетина сантиметра от неговата врата. — Какво прави този задник?

— Спирачка. Натисни спирачката! — изкрещя Фишека. — Заобиколи го!

Ей Джей Романо натисна клаксона, но без резултат. Микробусът беше обкръжен и го отклоняваха към изход „Пинтура“, и той трябваше или да се забие в колата отстрани, или да се хвърли надолу по склона.

Ей Джей изви волана надясно и запрати микробуса надолу към отбивката, докато Фишека ровеше под седалката за пистолета си. След това се чу стържене на метал по неговата врата и в следващия момент микробусът беше изтикан извън отбивката по някакъв черен път.

Фишека крещеше:

— Педал такъв…!

Ей Джей скочи върху спирачката.

Автомобилът занесе в пръстта и се заби в някаква телена мрежа по средата на нищото. Прахолякът закри гледката и изпълни купето.

Отпред и отзад се чу тряскане на врати. Фишека стисна пистолета си в едната ръка и разкопча колана с другата, готов да изскочи навън, но на прозореца се появи лицето на мъж — някакъв боклук, когото не беше виждал преди, — който изкрещя:

— Ръцете на тавана!

Ей Джей вдигна ръце и извика:

— Фишек, правѝ каквото казват.

Фишека вдигна пистолета си към прозореца. Просветна ярка светлина и се чу силен пукот. Фишека се свлече, издиша и повече не помръдна.

В главата си Ей Джей крещеше: „Божичко, убиха Фишека!“. Към лявото му ухо беше насочен автоматичен пистолет „Колт“, 45. калибър.

— Слушайте — каза Ей Джей. — Не ви познавам. Не съм видял нищо. Вземете каквото поискате. Имам шестстотин долара…

Ей Джей дори не чу дръпването на спусъка. Потрепна, но това беше всичко.

Задната врата на микробуса се отвори рязко и Руди Джорджино изскочи отзад. Изкълчи десния си крак, но в гимназията беше играл бейзбол и равновесието му беше добро. Отърси се от олюляването и се затича с всички сили.