Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

Томи беше подъл. И тя го мразеше. Знаеше, че не трябва да показва чувствата си, но той й беше дал възможност, така че се възползва. Усмихна се и му каза:

— Надявам се много да те е боляло.

— Боже, ама ти още го обичаш.

Джъстийн махна на сервитьора за сметката.

— Мога ли да направя още нещо за теб? — усмихна се самодоволно Томи.

— Да, не закачай клиентите на Джак. И признай на полицията, че ти си убил Колийн или си поръчал убийството й.

— Не мога да го направя, сладурче. Не мога да призная за нещо, което не съм сторил, само за да те зарадвам. Но пък бих направил много други неща, за да те ощастливя. Какво ще кажеш да те заведа на истинска среща?

— Това беше нашата среща, Томи. Първата, последната и единствената.

Чаках Джинкс на бара до басейна на покрива и пиех „Перие“ с лед във висока чаша. Наслаждавах се на начина, по който залезът озаряваше водата в розово, когато тя се настани на мястото до мен.

— Здрасти, Джак. Съжалявам за закъснението. Забавих се в офиса.

— Няма нищо. Тук ми харесва.

Джинкс се усмихна.

— Чух, че последните ти няколко дни са били тежки.

Тя ухаеше на нещо сладко, като жасмин. Беше облечена в тъмносиньо, с копринена туника, тесен панталон и златисти сандали на прелестните й крака. Диамантената й огърлица проблясваше на светлината.

— Времето, прекарано в затвора, е обогатяващо преживяване. Видях как е от другата страна на оградата. От мен да знаеш, тревата там не е по-зелена.

— Изглеждаш все едно си бил бит.

— Част от програмата за обогатяване.

Исках да прозвучи като шега, но тя се пресегна и докосна наранената ми брадичка. Позволих й.

— Спънах се.

— Доста лошо си паднал явно.

Усмихнах й се.

Тя подпря лакти на бара и поръча на бармана джин с тоник. Това не беше преднамерено и обмислено действие, но аз я разбирах. Тя беше точно там, жената, която беше помолила за моята помощ, защото я преследваха убийства — и защото можеше да загуби всичко, което притежаваше.

— Работим по твоя случай, Джинкс, но ако искаш да се обърнеш към други, ще те разбера. Дори няма да те таксувам за работните часове до този момент.

— Полицията е безнадежден случай — каза тя.

— Искаш да кажеш, че полицията също е безнадежден случай.

— По същото време преди месец места за правостоящи имаше само на този бар.

— Ако позволиш, ние ще продължим да работим по случая, Джинкс. Ако не постигнем резултати, не ни дължиш нищо.

— Правиш оставането ми в Private неустоимо привлекателно — тя най-после се усмихна и каза: — Трябва да ти призная нещо. Харесвам те, Джак.

Стана ми неловко, защото не бях сигурен как да отговоря на това. Каквото и да имаше предвид — приятелство или нещо повече, — за мен моментът не беше подходящ. Всъщност, беше възможно най-лошият.

— Джинкс, виж сега. Утре сутрин ще напусна хотела.

Тя настръхна, тъй като го прие за безцеремонен отказ от моя страна.

— Обслужването беше ли задоволително?

— Да. Просто трябва вече да се прибера в собствената си къща. Да се върна към живота си.

— Естествено.

Джинкс се изправи и каза:

— Иги, питиетата на господин Морган са за сметка на заведението. Джак, трябва да се обадя на няколко места. Дръж ме в течение, става ли? И се грижи за себе си.

Тя прекоси откритото заведение и влезе вътре, след което аз станах от бара и се прибрах в стаята си. Можех да изброя поне четири или пет причини, поради които точно сега нямах нужда от оплетени любовни отношения. Но нямаше как да отрека колко силно ме привличаше Джинкс. Исках да й помогна толкова, колкото исках да помогна и на себе си.

Ако беше останала на бара още минута, щях да й кажа, че аз също я харесвах.

Круз паркира служебния мерцедес под една улична лампа в „Норт Уестън“, западнал квартал в сърцето на Холивуд. Пред фасадите на всички околни магазини бяха спуснати метални решетки за сигурност — пред магазина от веригата „Качество“, пред „Салона за красота на Лупита“, пред автосервиза. Малката католическа църква „Изворът на спасението“, която се помещаваше в някакъв бивш магазин за домашни уреди, също беше затворена за през нощта.

Оттатък улицата жълта неонова реклама, изобразяваща коктейлна чаша, се прекатури и откри надписа „Хавана“ върху иначе безличната сграда от бетонни блокчета. Круз пусна конската си опашка, разреса коса с пръсти, наново я завърза и чак тогава излезе и пусна алармата на колата. После изпъна якето си.