Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

— Не става по този начин — отговори Круз.

Момичето отвори вратата и измъкна единия си кец на тротоара, но той я спря.

— Почакай.

Тя се върна и го погледна, без да каже нищо.

— Ето ти триста. С онези двеста, които дадох на приятелката ти, стават петстотин. Половината от всичко. А сега, Кармелита, ако искаш останалото, ще трябва да започнеш да говориш.

Момичето пъхна парите в пазвата си и каза:

— Убиецът е шофьор на лимузини. Той откарва момичетата на техните срещи. После се връща и убива мъжете, които са ги наели.

— Това го мислиш или го знаеш?

— Когато бях в „Чувствени срещи“, бях близка с един от шофьорите.

— Как се казва?

— Джон Доу.

Ръката на Круз се стрелна, бърза като змия, към врата на момичето. Вече беше грабнал парите, когато тя се вкопчи в китката му и викна:

— Няма значение как се казва. Той е мъртъв, ясно? Взе свръхдоза.

Круз извади останалите пари и ги размаха под носа й.

Тя въздъхна и продължи:

— Та тези шофьори… Те са гадна групичка. Бивши затворници. Престъпници. Сами си определят часовете, а често пъти използват и собствените си коли. Като получат поръчка да закарат някъде компаньонка, те чуват по радиото къде точно отиват момичетата и така подбират къде да направят удар.

— Трябва ми име.

— На шофьора, който ме откара в „Морска панорама“ в нощта, когато Артър Валънтайн беше убит, ли? Казваше се Били Муфан. Двамата си споделяхме един с друг.

— Какво например?

— Били ми разказа, че един от нашите шофьори е убил онзи клиент от „Луната“. Не ми спомена името. Само ме предупреди да внимавам. И после моят клиент беше намерен мъртъв. А после Били взе свръхдоза. Нищо не казах на полицията. Те не осигуряват защита на момичетата за забавление, сещаш ли се? Били сигурно е взел свръхдоза. А може би някой му е причинил това. Знам само онова, което ми каза Били. Убиецът е шофьор, който е работил за „Чувствени срещи“ през лятото на 2010. Това беше ли ви известно? Не. Ако сте добър детектив, може би ще успеете да го издирите.

— Възнамерявам да се опитам.

— Буено. Добре. А сега ми дайте остатъка от парите.

Джъстийн посегна към звънящия телефон на нощното си шкафче, опипа слепешком, изпусна го и затършува под леглото.

Щом го напипа, присви очи да разчете кой се обаждаше. Надписът гласеше само „Входящо обаждане“, а номерът й беше непознат. Погледна часовника. Беше малко след четири сутринта.

— Ало? Ало? — каза тя. От другата страна на линията се чу подсмърчане. — Ало, кой се обажда?

— Дани е.

— Дани, къде си? Какво се е случило?

Плачът продължи, но, измежду хлиповете, Дани даде на Джъстийн някакъв адрес в каньона Топанга.

— Ела бързо, моля те — примоли се той.

Джъстийн отговори, че ще бъде на мястото след двадесет минути. Прекъсна разговора и се обади на Дел Рио. Той вдигна още на първото позвъняване и каза, че ще се срещнат на адреса и че спешно се нуждае от кафе.

— Вземи две. За мен чисто — отвърна Джъстийн.

Тя се облече набързо, метна се на ягуара си и отпраши.

Пое по стария път към каньона Топанга и после сви наляво по малко шосе, което се разклоняваше на още по-малки пътчета, а фаровете на колата й едва пронизваха тъмата на безлунната ранна утрин.

Като откри „Портидж Съркъл Драйв“, Джъстийн намали скоростта и проследи номерата на къщите, докато накрая не видя, изписан на една пощенска кутия, номер деветдесет и осем.

Тя подкара в коловоза на алеята, а фаровете й осветяваха стъблата на дърветата, които я ограждаха, докато накрая не излезе на една поляна. В дъното, до дърветата, имаше проста дървена хижа, а отпред беше паркирано синьо ферари.

Джъстийн спря колата и пусна прозорците. Не чу нищо, освен цвърчене на насекоми. Виждаше се само една светлинка, която се процеждаше през предните прозорци, но идваше от някоя от задните стаи на къщата.

Джъстийн измъкна фенерче от джоба на вратата на колата и излезе навън. Пипна капака на ферарито. Беше студен. Тръгна по пътечка от парчета каменни плочи до входната врата, която беше боядисана в кървавочервено и имаше месингово чукче под шпионката.

Почука и извика името на Дани.

Никой не отговори.

Почука по-силно и пак извика, но отговор не последва. Канеше се да заобиколи отзад, когато една кола отби до нейната и спря. От нея излезе Рик дел Рио.

Тук си беше доста зловещо и тя се радваше да го види. Както и пистолета му.

— Какво става? — попита той.

— Проклета да съм, ако знам. Колата е тук, но вътре май няма никого.