Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

Момчето не спираше да реве. Дел Рио се изправи и се върна до ръба на каньона. Коварният склон се спускаше на четиридесет и пет градуса до дъното. Потърси опори и намери стърчащи камъни, няколко издатини, които се спускаха успоредно до земята, и равни участъци, на които да отпусне тежестта си. Ако внимаваше къде стъпва, може би щеше да успее да слезе чак до долу.

Опрял лявата си ръка в рида и стиснал фенерчето си с другата, Дел Рио започна да се спуска, като се справяше доста добре, като планинска коза, при все че сърцето му блъскаше неукротимо в гърдите му. Беше някъде на средата на пътя, когато, без никакво предупреждение, краката му се хлъзнаха по хладката повърхност на една страна и той се изстреля надолу.

Успя да извие тялото си и да се хване с две ръце за клоните на някакъв храст. Фенерчето отскочи и се изтърколи надолу по склона, а после и самият Дел Рио изпусна крехката си хватка и се сурна надолу, като цялото му тяло се отъркваше в скали, прахоляк и треволяци, докато накрая — четиридесет-петдесет метра по-късно — не стигна земята, където тупна по задник.

Дел Рио беше ожулен и разтреперан, но поне не се беше забил в нещо, докато падаше. Отдъхна си за момент, стана на крака и тръгна към фенерчето си, което, за негово учудване, все още работеше. С пуфтене си проправи път през лошата местност и се приближи до младата Пайпър Уиник.

Тя лежеше по гръб, а ръцете й бяха разперени настрани като прекършени криле. Бялата й памучна нощница беше разкъсана и зацапана. Беше се вдигнала до гърдите й и бикините й се виждаха. Имаше само една обувка, същата като онази, която Дани държеше в ръката си.

Дел Рио вече знаеше, че Пайпър е мъртва, но въпреки това се приведе до момичето и сложи пръсти на врата й. Не напипа пулс. Сложи ухо до гръдния й кош. Сърцето й не биеше.

Тялото й все още беше топло на допир. Не искаше да го повярва, но Пайпър беше мъртва и това беше грехота. Нямаше по-подходяща дума.

На Дел Рио му се прииска да изправи крайниците й, да покрие тялото й, да затвори очите й — действия, които щяха да замърсят местопрестъплението, каквото със сигурност се явяваше това място.

Освети лицето на Пайпър и проследи засъхналата кръв до раната на слепоочието й… видя, че черепът й на това място е строшен… вдлъбнат.

С камерата на телефона си направи снимки на раната на черепа, синината на ръката, издраните й бедра, кръвта, стекла се по бледата й кожа — признаци, че Пайпър е била жива, когато е паднала от скалата.

Дел Рио насочи светлината от фенерчето си нагоре по склона и видя десетки огромни скали, всяка от които можеше да спука черепа на Пайпър.

Дани. Проклетото хлапе. Не му стигаше да чука малки момиченца. Беше прескочил няколко нива и беше минал на физическа агресия.

Дали Пайпър не се е опитала да избяга от него, но се е спънала и е паднала? Или Дани я е бутнал от ръба умишлено?

Дел Рио си спомни как беше изглеждала вчера сутринта — пълна с живот. Още си я представяше в онази жълта рокля, как стиска шапката си и казва репликите си с момичешки глас с италиански акцент. Спомни си радостното изражение на лицето й, когато беше седнала в спортната кола с Дани.

Опита се да се сети как беше изглеждал Дани, когато натисна газта, но не успя да си спомни. Дел Рио беше гледал към момичето.

Представи си как докопва Дани, изкъртва му зъбите и потрошава костите на хубавичкото му лице. Беше с двадесет години по-възрастен от него, но все още можеше да нанесе вреда на бъзливо малко копеленце като него. Дел Рио се изправи. Очите му се насълзиха, докато гледаше тялото на Пайпър. Последните й минути са били изпълнени със страх и болка. На едно толкова хубаво и младо момиче.

— Била си щастлива, Пайпър. Имала си хубав живот. Съжалявам, че ти се е случило това.

Дел Рио извади телефона си и набра номера на Джъстийн.

Около угасващия лъч светлина кръжаха насекоми. Джъстийн тупна фенерчето в дланта си, но то присветна за кратко и отново замря.

По дяволите.

Джъстийн се ядосваше на себе си, задето беше взела обаждането за помощ на Дани насериозно. Беше изкарал нея и Дел Рио от леглото в четири сутринта, а къде беше сега?

Пак е избягал с Пайпър.

Тя беше обута с еспадрили — неподходящите обувки да се катери по пълната с препятствия пътека, която започваше от задната част на къщата и водеше един господ знае къде. Като добавим към това и че мениджърският екип на Дани — Шустър, Барстоу и Кулос — я следваше в индианска нишка, като си шепнеха едва-едва и тя не можеше да чуе какво си говорят, но на няколко пъти долови своето име, така че беше наясно, че говорят за нея.