Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

Джъстийн вдигна и каза „ало“.

— Все още ли работите за нас? — попита Шустър.

— Сигурно се шегуваш, Лари. Дани наруши договора още когато избяга от филмовата площадка…

— Наистина избяга, но що се отнася до всичко останало, той е невинен.

— Лари, съжалявам за случилото се с Дани, съжалявам и за теб, но ние приключихме със случая. Време е да се намесят адвокатите.

— Моля те само да поговориш с него. Нека ти разкаже какво става.

— Той ми каза, Лари. Чувства се така, сякаш някой друг управлява живота му, но доколкото знам, никой не му е казал да бяга с Пайпър Уиник тази сутрин… а сега тя е мъртва.

— Те излизаха заедно. Имаха връзка. Легнали са си и когато се е събудил, нея я е нямало. Той не я е бутнал от скалата. Излязъл е да я търси и я е намерил там, долу.

— Може би адвокатите на студията са достатъчно добри да уредят обвинението в изнасилване, Лари, но ако Дани беше мой клиент, щях да наема най-добрия адвокат по наказателни дела в Калифорния. Без съмнение има поне десетина първокласни акули, които с радост биха защитавали Дани Уитман. Герагос, Такопина…

— В момента съм в лазарета в „Двете кули“ — прекъсна я Шустър. — Полицията остави Дани сам за минута и той се засили с глава в стената в стаята за разпит.

— Майтапиш ли се? Зле ли е ранен?

— Докарал си е доста сериозно сътресение. Депресиран е. Беше влюбен в Пайпър. Не разбираш ли?

— Не, не разбирам, Лари. Какво искаш от мен?

— Ти си психотерапевт. А и Дани ти има доверие. Помоли ме да те доведа и аз му обещах да се постарая.

— Може и да съм терапевт, но не съм терапевтът на Дани.

— Казах на полицаите, че си, така че да мога да те вкарам да се срещнеш с него. Просто говори с него, става ли? Може би ти ще успееш да схванеш нещо от цялата работа, доктор Смит, защото аз познавам Дани много добре. Бил съм с него всеки ден през последните четири години и мога да се закълна, че той не е убил никого.

Джъстийн беше изтощена, смазана, недоспала, а сега на всичкото отгоре я бяха и предизвикали. Трябваше ли наистина да отиде да се срещне с Дани, при положение че все още беше неин клиент и я беше повикал? Или беше по-добре да изчака, докато не говори с Джак и с Ерик Кейн, адвокатът на Private?

Нефертити се отърка в нея.

Тя се наведе да погали котката си.

Всичко, свързано с Дани Уитман, я притесняваше. Дали не беше психопат? Затова ли нито тя, нито Лари Шустър бяха забелязали у него склонност към насилие? Или пък беше агнец и беше напълно невинен, както твърдеше Шустър? Трябваше да отиде за собствено успокоение.

— Доктор Смит? — обади се Шустър.

— Тук съм.

В натоварения трафик до „Двете кули“ се стигаше за час. Докато се оправи с бюрокрацията в затвора, можеше да мине цял ден и пак да не успее да се срещне с Дани.

— Викат ме — каза Шустър. — Ще оставя името ти на главния вход.

Откакто беше видяла Дани Уитман за последно четири часа по-рано, той беше преместен от „Лост Хилс“, най-хубавият затвор в щата, в „Туин Тауърс“.

Сега се намираше в лазарета, който беше натъпкан до тавана със затворници, много от които психически неуравновесени.

Тя беше работила на подобни места. И те никога не бяха нещо добро.

След като отново я бяха претърсили и пак беше минала през метален детектор, Джъстийн застана на входа на помещението и се огледа.

Правоъгълната стая се охраняваше от двама въоръжени пазачи на вратата, имаше решетки на високите малки прозорци, стените бяха боядисани в болнично зелено и се носеше всепроникваща, почти болезнена миризма на дезинфектант.

Забеляза Дани в едно от болничните легла, през две от оградената със стъкло кабинка на сестрите. И двете му очи бяха насинени, носеше болнична роба, а главата му беше бинтована. Освен това беше закопчан с белезници за леглото.

Бяха предупредили Джъстийн, че разполага с петнайсет минути с Дани, че физическият контакт е забранен и че ако наруши това правило, срещата й с него ще бъде незабавно прекратена. Дани вдигна поглед, щом тя се приближи. Изглеждаше по-щастлив да я види, отколкото беше очаквала. Та тя почти не го познаваше. Какво си представяше, че може да направи за него?

Джъстийн придърпа един пластмасов стол до леглото.

— Нямаме много време, Дани. Би ли ми казал какво се случи?

— Аз и Пайпър бяхме влюбени, но не можехме да разкажем на никого заради нейната възраст и, нали знаеш, папараците…

— Извинявай, Дани, но давай накратко, става ли?

Джъстийн го преценяваше. Дали разбираше? С ясно съзнание ли беше? Истината ли казваше? Дали живееше в това време и място или в свой собствен въображаем свят?