Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

— А каква е оная кола в алеята? Прилича на колата на чичо Дъглас.

— Зная. Подарък е за теб.

— Стига бе. Наистина?

— Домашен подарък, Кет. Искам да я имаш.

Отново прегърнах силно сестра си. Искаше ми се да й кажа „Вече всичко е наред. Хванахме кучия син.“ Но вместо това обявих:

— Утре отиваме на пробно каране.

Пожелах лека нощ на сестра си, докато пускаше крановете на ваната. Поведох Марта по коридора и отворих вратата на спалнята. Запалих лампата и замръзнах на прага.

Всъщност за втори път едва не изпищях.

Алисън, дъщеричката на Кароли, седеше на леглото ми. Това само по себе си беше достатъчно стряскащо, но видът й бе още по-плашещ. Али беше боса, само по тънка прозирна нощница и плачеше безутешно.

Оставих пистолета, приближих се до нея, паднах на колене и прегърнах слабите й раменца.

— Али? Али, какво има? Какво е станало?

Осемгодишното момиченце притисна телцето си до мен и обви здраво ръце около врата ми. Цялата трепереше и тялото й се разтърсваше от хълцане. Притиснах я още по-силно и я засипах с въпроси, без да й дам време да отговори.

— Нещо лошо ли ти се случи? Как дойде тук, Али? Какво стана, за бога?

Али отвърна:

— Вратата беше отворена и влязох.

При което бликнаха нови сълзи, за които нямах обяснение.

— Разкажи ми, Али. — Отдръпнах я от себе си. Огледах я, за да проверя дали не е ранена. Краката й бяха порязани и мръсни. Къщата на Кет беше на цяла миля от училището и от другата страна на магистралата. Алисън бе извървяла цялото това разстояние.

Опитах се да изкопча някакви отговори, но тя реагираше все по-несвързано. Притискаше се до мен, поемаше си тежко въздух и се давеше в сълзи. Хвърли ме в пълно недоумение.

Навлякох джинсите върху синята копринена пижама и нахлузих маратонките. Тикнах „глока“ в препаската през рамо и метнах отгоре дънковото си яке.

Загърнах Али в моя джемпер с качулка и я вдигнах на ръце. Оставих Марта в спалнята и тръгнах с детето към входната врата.

— Миличка — казах на изпадналото в истерия дете, — водя те вкъщи.

Форестърът на Кет бе паркиран зад експлоръра и блокираше пътя му. Ключовете на бонвила бяха на стартера, а големият му златист нос гледаше към пътя.

Тъй че положих Али на задната седалка, седнах зад волана и запалих двигателя. Моторът забръмча и потеглихме плавно. На магистрала №1 дадох сигнал за завой на север към училището под пукащото, осветено от ракетите небе. В този миг чух ужасения вик на Али „НЕ!“

Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях бледото лице и широко отворените й очи. Тя сочеше с пръст обратно, на юг.

— Натам ли искаш да карам?

— Линдси, моля ти се. Бързай!

Страхът и настойчивостта на Али бяха наелектризиращи. Не ми оставаше друго, освен да се доверя на детето и да подкарам на юг, докато Али не прошепна от задната седалка „Завий тук“, като посочи към една безлюдна отбивка.

Картечният пукот на четвъртоюлските фойерверки вливаше адреналин в и без туй пренапрегнатото ми тяло. Прекалено много стрелба ми се беше насъбрала през последните дни и всеки гърмеж отекваше в мен като експлозия.

Дадох газ и бонвилът се стрелна нагоре по криволичещ черен път, поднасяйки на завоите като талига по трева. В мислите си чух гласът на Кийт да ме гълчи: „Не бива така, Линдси. Това е луксозна кола.“

Навлязох в беззвезден тунел от евкалиптови дървета, който накрая ме изведе на открита планинска панорама. Отпред и вляво от нас, сгушена в хълма, изникна обла къща с гипсова мазилка.

Пак погледнах в огледалото за задно виждане.

— А сега накъде, Али? Колко още ще пътуваме?

Алисън посочи към кръглата кула на къщата. После закри очите си с ръце и произнесе едва чуто:

— Пристигнахме.

Спрях колата досами пътя и огледах къщата — триетажна постройка от стъкло и гипсова замазка. На най-долния етаж се мяркаха и изчезваха два тънки снопа светлина.

Лъчи на фенер.

Иначе къщата тънеше в мрак.

Очевидно вътре се намираха външни хора. Потупах джоба на якето си и ми призля още преди да се уверя, че съм права: бях забравила мобилния си телефон на масичката до леглото. Представих си го как лежи до будилника.

Това беше много лошо.

Нямах радиостанция, нито подкрепление и не носех бронежилетка. Ако в момента се извършваше престъпление, влизането ми сама в къщата нямаше да е добра идея.

— Али, трябва да извикам помощ.

— Не може, Линдси — прошепна. — Всички ще умрат.