Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

— Мисля, че трябва да говоря с адвоката си — рече невъзмутимо Кароли.

— Искаш да кажеш Боб? Ще трябва да изчакаш — срязах я аз. — В момента той те предава и искаме всичко да бъде записано.

Кароли ми се усмихна замислено.

Отметна кичур коса от високата си черна копринена яка, след което кръстоса пръсти с изряден маникюр и ги положи в скута си. Зяпнах от удивление.

Кароли ми беше приятелка. Бяхме споделяли съкровени неща. Казах й да ми се обади, ако има нужда от мен. Обожавах дъщеря й.

Дори в момента бе запазила достойнство, владееше се и имаше вид на нормален човек.

— Може би ще поискаш друг адвокат? — попитах я.

— Все едно е — отвърна. — Няма да има значение.

— В такъв случай защо не поговориш с мен?

Пуснах магнетофона, произнесох името си, часа и датата, номера на полицейската си значка и името на арестуваната. Сетне превъртях лентата обратно и пак ги прослушах, за да съм сигурна, че устройството работи. Удовлетворена, облегнах се във въртящия стол на шефа.

— И тъй, Кароли, слушам те.

Красивата жена в перфектен марков тоалет помълча малко, колкото да организира мислите си и започна показанията.

— Линдси — произнесе замислено, — трябва да разбереш, че те си го навлякоха сами. Уитъкърови произвеждаха детска порнография. А съпрузите Долтри на практика моряха близнаците си от глад. Участваха в някаква идиотска религиозна секта, според която децата ми не бивало да ядат твърда храна.

— Не помисли ли да се обърнеш към детските социални грижи?

— Докладвах отново и отново. Само че Джейк и Алис Долтри бяха хитри. Зареждаха къщата си с храна, а не хранеха децата си!

— А д-р О’Моли? Какво ще кажеш за него и жена му?

— Докторът продаваше собственото си дете в интернет. В стаята й имаше видеокамера. И тъпата Лорелай знаеше. Кейтлин също знаеше. Дано баба й и дядо й успеят да й осигурят помощта, от която се нуждае. Самата аз съм готова да го направя.

Колкото повече говореше, толкова повече осъзнавах дълбочината на нейния нарцисизъм. Кароли и нейните съмишленици бяха поели върху себе си мисията да разчистят Залива на полумесеца от детското насилие и действаха в пълен съдебен състав: съдия, съдебни заседатели и изпълнители на присъдата. И както тя го описваше, звучеше почти разумно.

Стига човек да не знаеше какво е извършила.

— Кароли. Ти си убила осем човека.

Прекъсна ни почукване на вратата. Детективът я открехна само на сантиметри и видях шефа отвън. Лицето му бе посивяло от умора. Излязох в коридора.

— Обадиха се от болница „Коустсайд“ — съобщи той. — Хинтън все пак е успял да нанесе смъртния удар.

Върнах се в кабинета на шефа. Седнах на въртящия стол.

— Пиши ги девет, Кароли. Ед Фарли току-що е починал.

— И слава богу! — отвърна Кароли. — Когато вашите хора отворят хамбара в задния двор на семейство Фарли, ще трябва да ми окачите медал. Семейството върти трафик на малки мексиканчета, продава ги за секс из цялата страна. Обади се на ФБР, Линдси. Работата е дебела.

Тялото на Кароли се отпусна, а аз се опитвах да се справя с новия шок от поредната бомба. Тя се наведе поверително напред. Искреността върху лицето й просто ме зашемети.

— Откакто те срещнах, все исках да ти кажа нещо — произнесе. — И то няма значение за никой друг, освен за теб. Твоят Джон Доу! Това отвратително лайно си имаше име. Браян Милър. Аз го убих.

Трудно проумявах току-що казаното от Кароли.

Тя е убила моя Джон Доу.

Смъртта на това момче терзаеше мислите ми вече десет години. Кароли беше приятелка на сестра ми. Опитвах се да проумея факта, че убийцата на Джон Доу и аз се бяхме движили по съседни пътеки, които накрая се пресякоха в този кабинет.

— Нали има традиция осъдените да запалят една цигара, Линдси?

— Да, по дяволите. Пали колкото щеш.

Пресегнах се към кантонерката, върху която лежеше стек „Малборо“. Отворих го и с престорена непринуденост сложих кутия цигари и кибрит до лакътя на Кароли.

Чувствах се смазана да чуя за момчето, чийто погубен живот съм носила в душата си толкова години.

— Благодаря ти — произнесе Кароли, училищната директорка, мамчето, спасителката на малтретирани деца.

Тя обели целофана и горния станиол от кутията и извади цигара с почукване. Припламна кибритена клечка и във въздуха се разнесе мирис на сяра.

— Кийт беше само на дванадесет години, когато дойде в моето училище. На същата възраст като сина ми Боб — промълви. — Прекрасни момчета, и двете. Обещаващи.