Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

Пресегнах се и докоснах лицето й. Всеки момент щеше да се разплаче, доверието в очите й беше покъртително.

— Залегни на задната седалка — наредих на момиченцето. — Чакай и не шавай, докато не се върна.

Али залегна с лице в седалката. Сложих ръка на гърба й и я потупах нежно. После излязох от колата и затворих вратата след себе си.

Ярка лунна светлина обливаше хълмистия терен и хвърляше дълги сенки, които създаваха илюзията, че на всяка крачка ме дебне пропаст. Движех се плътно до храстите встрани от пътя, като заобикалях откритото пространство. Така приближих къщата откъм сляпата й страна на по-високо ниво.

Досами къщата пред обикновена дървена врата беше паркиран скъп джип. Топката се превъртя лесно в ръката ми и аз отворих вратата към мокро помещение. Тръгнах опипом в тъмнината и влязох в просторна кухня. Оттам попаднах в огромна дневна с висок таван, огряна от луната.

Продължих пътя си покрай стената, внимавах да не закача дългите кожени канапета и големите саксии с палми и пампасова трева. Вдигнах поглед точно навреме, за да видя как лъч от фенер изчезна зад горната площадка на стълбите.

Измъкнах пистолета и се изкачих по тях, вземайки по две стъпала наведнъж. Приклекнах на най-горната площадка.

Чувах само собственото си дишане, после долових тих говор откъм стая в дъното на коридора.

Изведнъж пронизителен вик разцепи въздуха. Спуснах се към вратата, завъртях топката и я отворих с ритник.

Мълниеносно обиколих с поглед сцената. Вътре имаше огромно легло и на него седеше жена с гръб към горната табла. Фигура, облечена в черно, държеше нож до гърлото на жената.

— Ръцете горе — изкрещях. — Хвърли оръжието, веднага!

— Вече е твърде късно — произнесе някакъв глас. — Обърни се и напусни, по дяволите.

Пресегнах се към ключа за осветлението и щракнах лампата.

Онова, което видях, беше шокиращо, страшно, невероятно.

Нападателят с ножа беше Кароли Браун.

Кароли се канеше да извърши убийство. Умът ми се вцепени, докато се опитваше да асимилира невъобразимото. Щом се съвзех, се хвърлих в действие, изревах с пълно гърло командата:

— Отдръпни се от нея, Кароли! Вдигни ръце така, че да ги виждам!

— Линдси — произнесе тя с влудяващо спокоен глас. — Моля те, иди си. Тази жена е мъртва така или иначе. Не можеш да ме спреш.

— Давам ти последен шанс — предупредих я и издърпах спусъка. — Хвърли ножа или ще те убия.

Жената в леглото изхлипа, когато Кароли измери с поглед разстоянието помежду ни, преценявайки колко време ще й трябва да пререже гърлото на жената, преди да съм пуснала куршум в главата й.

Аз правех същите изчисления.

— Ужасно грешиш, Линдси — каза Кароли със съжаление. — Аз съм добрата. А това нещо, което виждаш тук, Мелиса Фарли, е измет.

— Хвърли ножа много внимателно — повторих, стискайки глока до побеляване на кокалчетата. Можех ли да застрелям Кароли ако се наложи? Наистина не знаех отговора.

— Ти няма да ме застреляш — каза тя тогава.

— Май забравяш коя съм.

Кароли понечи да проговори отново, но изписаната на лицето ми решителност я възпря. Щях да я застрелям и тя бе достатъчно умна, за да го схване. Усмихна се вяло. Сетне хвърли ножа на килима в краката ни.

Ритнах ножа под бюрото и заповядах на Кароли да коленичи.

— На колене! — изкрещях. — Ръцете отпред!

Свалих я на пода, наредих й да сключи пръсти зад врата си и да кръстоса глезени, обискирах я и не открих нищо друго, освен кожения ремък около кръста й.

После хвърлих поглед към жената на леглото.

— Мелиса? Добре ли си? Позвъни на деветстотин и единайсет. Кажи им, че се извършва тежко престъпление и един полицай има нужда от помощ.

Жената не сваляше очи от мен, дори когато се пресегна към телефона до леглото.

— Той държи съпруга ми — рече. — В банята има един мъж с Ед.

Проследих погледа на Мелиса, сочещ към вратата вляво от леглото.

Вратата се отвори бавно и един мъж пристъпи вдървено в спалнята с див поглед зад изпръскани с кръв очила.

Отбелязвах всичко, докато се движеше към мен: черна тениска, напоена с кръв; изваден от панталона колан, който висеше от лявата му ръка на сребърната си тока; опасен ловджийски нож в дясната.

Умът ми препускаше, зает с мисълта не къде е ножът в момента, а къде ще е в следващия момент.

— Хвърли оръжието! — кряснах. — Веднага или ще стрелям!

Устните на мъжа се разтеглиха в мрачна усмивка — смразяващото изражение на човек, готов да умре. Продължи да пристъпва към мен с насочен кървав нож.