Джеймс Паттерсон: 4-ти юли

— Само в общи линии.

— Почакайте — обади се Синди, шмугвайки се в сепарето от другата ми страна. — И аз искам да чуя. Нали ще се записва в историята, ако не възразяваш, Линдси. Май предстои кратка характеристика на нашия ас по убийствата.

Мляснах я по бузата.

— Трябва да искаш разрешение от пиара ми — закачих я.

— Ей, с теб не се говори — отвърна тя и също ме целуна.

Клеър и Синди си поръчаха по едно от екзотичните питиета, с които барът се славеше, когато пристигна и Юки направо от офиса. Беше в строгия си адвокатски костюм, но в черната й лъскава коса имаше закачлив червен кичур.

Донесоха стридите и скаридите фламбе, а на масичката до нас келнерът гарнира пържолата тартар. Докато ни сервираха храната и напитките, разказах на момичетата за залавянето в бялата къща на хълма.

— Фатално беше, че я мислех за приятелка — говорех за Кароли, — а всъщност изобщо не съм я познавала.

— В такива случаи човек престава да слуша интуицията си — обади се Синди.

— Така е. Беше подвела и сестра ми.

— Значи мислиш, че не те е изпускала от очи, защото си разследвала онова убийство на Браян Милър? — попита Клеър.

— Да. Тя дебнеше „приятелката“, но още повече врага.

— Да пием за Джон Доу номер двадесет и четири. Неговият случай е приключен.

— Приключен — повторихме и чукнахме чаши.

Поръчахме и прясна риба, морска лисица с аспержи, раци със спагети по френски, черен шотландски стек по нюйоркски и някак си, докато нагъвахме специалитетите и говорехме една през друга, всяка от нас успя да запознае другите със своите работи.

Синди пишеше очерк за един банков обирджия, когото хванали, защото написал „Давай парите!“ на гърба на собствената си заемна разписка.

— Оставил разписката и си заминал с плячката — разказваше Синди. — Ченгетата го чакали, когато се прибрал вкъщи. Тоя води класацията в рубриката ми „Тъпи мошеници“.

— Давам ти още един! — подхвърли Юки. — Моят клиент (ще го оставя анонимен) е доведен син на един от партньорите ми и се наложи да го защитавам — каза и отметна червения кичур. — Две ченгета позвънили на вратата му, защото търсели заподозрян в кражба. А моят човек ги поканил „Заповядайте“, спокоен, че няма нищо общо с никаква кражба. После им казал „Търсете навсякъде, но без тавана“.

— И какво станало? — нямахме търпение ние. Юки отпи от ликьора „Жермен Робен Сидекар“ и огледа масата.

— Съдията издал заповед за обиск и какво открили ченгетата на тавана на клиента ми? Отглеждал си човекът марихуана в изкуствена почва на изкуствено осветление. Присъдата ще бъде произнесена следващата седмица — съобщи тя сред шумния ни смях.

Разговорът на масата не спираше и аз бях щастлива, че съм отново с тайфата. На всички ни беше хубаво заедно, споделяхме си толкова неща, дори с новата ни приятелка Юки, която приехме единодушно в групата, защото ми спаси задника, а и живота, ако питат мен.

Канехме се да поръчаме десерт, когато видях така добре познатия ми побелял и леко накуцващ мъж да се приближава към нас.

— Боксър — каза Джейкъби, без дори да погледне останалите, — трябваш ми веднага. Оставил съм колата на включен двигател.

Обгърнах замислено с ръка вече празната си чаша. Пулсът ми отскочи и пред очите ми пробягаха гонитбата с колата и престрелката.

— Какво има? — попитах.

Той наведе глава към мен, но вместо да ми прошепне в ухото, ме целуна по бузата.

— Няма нищо. Исках да изскоча от една торта, но тия твои момичета ме разубедиха.

— Благодаря ти. Джейкъби — казах, превивайки се от смях. Сложих ръка върху неговата — Хайде, включи се за десерта.

— Май добре ще ми дойде.

Джейкъби се вмъкна в сепарето и всички се сгъстихме, за да му направим място. Келнерът донесе изстудено шампанско „Дом Периньон“ от Джейкъби и когато напълнихме чашите си, моите стари и нови приятели вдигнаха тост за завръщането ми.

— За Линдси. Добре дошла у дома!

Първата ми седмица в службата ни завихри като ураган пета степен. Телефонът не спираше да звъни, всяка минута в стаята ми влизаха ченгета и спешно търсеха съдействие за десетки нови случаи. Всичко живо беше на бойна нога.

Но най-належащият проблем ми стана по-ясен от всякога. Управлението постигаше към петдесет процента разкриваемост, което ни запращаше на дъното в класацията на поделенията за тежки престъпления на големите градове.

Не че не бяхме добри; просто ни липсваха кадри, а случаите ни засипваха и бяхме на прага на силите си. Всъщност през цялата седмица ни звъняха отчаяни хора.