Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

На тръгване се спрях пред кабинета на началник Старк.

— Какво има, Боксър? Къде ти е шампанското?

— Нещо ме притеснява, шефе. Той прикрива други хора, сигурна съм.

— Това е твоя теория. Знаеш ли какво? Аз пък му вярвам. Той каза, че е по-хитър, отколкото си мислим, и аз ще го приема за умника, който твърди, че е.

Усмихнах му се уморено.

— Стига, Боксър. Той призна. Радвай се. Тази гъска я пиши сготвена. Нека да съм първият, който те поздравява, лейтенант. Голям улов. Голям разпит. Най-сетне всичко свърши, слава богу.

Телефонът иззвъня и ме изтръгна от бездънен сън, който ме бе отнесъл някъде в Канзас. Едва напипах слушалката в тъмнината.

— Кой е? — попитах с пресипнал глас.

— Аз съм, Линдси. Съжалявам, че те будя толкова рано.

— Джо — дръпнах будилника към себе си. Показваше 5:15 с червени светещи цифри. Изведнъж се стреснах. — Добре ли си? Какво има?

— Аз съм екстра — отвърна той със спокоен, сгряващ секси глас. — Но пред твоята къща се е насъбрал народ.

— Това по сателитната система ли го засече?

— Не, просто включих телевизора.

— Почакай.

Прекосих стаята и повдигнах ъгълчето на щорите.

Няколко репортери се бяха разположили на ливадата, а операторски екипи свързваха кабели с колите на сателитната телевизия, които напомняха военен обоз.

— Да, видях ги — казах, мушвайки се отново под завивките. — Пълна обсада. Мамка му.

Сгуших се на леглото с мобилния телефон под брадичката и почувствах Джо толкова близо, сякаш беше до мен.

Говорихме цели двайсет минути, направихме планове да се видим, щом се върна в града и си пратихме въздушни целувки. След което станах, облякох някакви дрехи, сложих си малко грим и се появих пред входната врата на Кет.

Репортерите се скупчиха, тикайки микрофоните в лицето ми. Премигвах на утринната светлина и повтарях единствено „Съжалявам, че ви разочаровам, господа, но не мога да коментирам, нали разбирате? Случаят е на главен инспектор Старк и трябва да разговаряте с него. Това е всичко, хора!“

Отстъпих навътре в къщата, усмихнах се на себе си и затворих вратата пред гъмжилото и викането на собственото ми име. Пуснах резето и изключих звънеца на телефона. Тъкмо свалях бележките за престъплението от корка в детската стая, когато Синди и Клеър позвъниха на мобилния ми за конферентен разговор.

— Всичко приключи — осведомих ги, повтаряйки думите на началника. — Или поне така ми казаха.

— Какво всъщност става, Линдси? — попита моята изключително интуитивна и скептична приятелка Синди.

— Ей, много ти сече!

— Ъхъ. Е, каква е работата?

— Да не се записва. Младокът страшно се гордее, че е превзел портрета и славата на убиеца-психопат. А аз не съм съвсем сигурна, че ги е заслужил.

— Призна ли за убийството на Джон Доу? — намеси се Клеър.

— Право в целта, пеперудке. Още една умница!

— Е и?

— Не, това не е признавал.

— Тогава как излиза твоята сметка?

— Не зная какво да мисля, Клеър. Наистина вярвах, че който и да е убил тези хора, е убил и Джон Доу. Но може да съм грешила.

Рядко ми се е случвало да седя на това място. Намирах се на задната седалка на патрулна кола заедно с Марта. Свалих прозореца и разкопчах блейзера си, попивайки с очи вълнението, което изпълваше Главната улица.

Страничната, където бойскаути и пожарникари украсяваха камиони за шествия, се огласяваше, от маршируващ оркестър. Мъже, покатерени на подвижни стълби, окачваха знамена по улицата, а от уличните стълбовете се вееха флагчета. Почти надушвах мириса на скари за хотдог. Беше четвърти юли.

Моят нов побратим, офицер Нунан, ме остави пред полицейския участък, където бе застанал началник Старк, почти скрит от тълпата зяпачи и репортери.

Докато си проправях път из множеството, кметът Том Хеферън излезе от участъка по бермуди в маскировъчна окраска, ризка с къс ръкав и шапка за риболов, която прикриваше плешивината му. Той ми стисна ръката и каза:

— Надявам се да изкарате цялата си ваканция в Залива на полумесеца, лейтенант.

След което чукна по микрофона и тълпата утихна.

— Внимание. Благодаря ви, че дойдохте. Това е истински ден на независимостта — произнесе той с пресекващ от вълнение глас. — Ние сме свободни. Свободни да продължим живота си. — Вдигна ръка, за да усмири аплодисментите. — Има думата нашия директор на полицията Питър Старк.

Началникът беше в пълна униформа, с месингови копчета, лъскава значка и пистолет. След като стисна ръката на кмета, ъгълчетата на устните му помръднаха нагоре и най-сетне се усмихна. После се прокашля и се приведе над микрофона.