Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

— Чуй, ако нещо, каквото и да е, те разтревожи, Кароли, дори и да смяташ, че просто си въобразяваш, обади се на деветстотин и единадесет и после на мен.

— Разбира се, благодаря. Ще се обадя. — След кратко мълчание добави: — Накрая винаги ги хващат, нали, Линдси?

— Почти винаги — отвърнах, макар това да не беше самата истина. Най-умните не само не ги залавят, но дори не ги забелязват.

Сънят ми през нощта бе неспокоен, изпълнен с кошмари за гонитби, стрелби от коли, бичувани трупове и незнайни убийци без лица. Събудих се в мрачно сивкаво утро от онези, в които не ти се измъква от леглото.

Но с Марта се нуждаехме от раздвижване, тъй че нахлузих синия си джинсов комплект, затъкнах пистолета в кобура под мишницата и пъхнах мобилния телефон в джоба на якето.

После поехме към плажа, сладката Марта и аз.

От запад нахлуваха буреносни облаци, притискаха небето толкова ниско над залива, че прелитащите чайки се стрелкаха като бойни самолети от документални филми за Втората световна война.

Видях няколко смелчаци да бягат или просто да се разхождат далеч пред нас и зад нас, тъй че отвързах каишката на Марта. Тя се затича след малко ято дъждосвирци, а те се пръснаха подплашени, аз се насочих на юг в умерен тръс.

Не бях изминала и четвърт миля, когато дъждът заваля. Скоро рехавите капки се сгъстиха, започнаха да образуват дупчици в пясъка, а неговата повърхност взе да се втвърдява.

Обърнах се назад да нагледам Марта, тичах обратно достатъчно дълго, за да видя, че се движи точно зад гърба на някакъв мъж с жълта мушама с качулка, на около стотина метра зад мен.

Подложих лице на косите струи дъжд и отново влязох в крачка, когато силният лай на Марта прикова вниманието ми. Беше се лепнала за петите на човека зад мен. И му определяше посоката на движение!

— Марта — извиках, — престани!

Това беше командата да се върне до мен, но Марта изобщо не ми обърна внимание. Вместо това подкара мъжа под прав ъгъл по-далеч от мен, нагоре по хълма към затревените върхове на дюните.

В този миг осъзнах, че Марта изобщо не си играе с него, а ме предпазва.

Кучият му син!

Отново ме следяха!

Викнах: „Хей, спрете да тичате и тя ще се махне от вас!“, но нито кучето, нито мъжът ме чуха. Накрая хукнах след тях, само че изкачването по шейсетметров пясъчен склон бе като да бягаш под вода.

Приведох се ниско, залавях се за пясъка и най-сетне се изкатерих върху тревистото плато на къмпинга „Франсис Бийч“. Шибащият дъжд разплескваше косата по лицето ми и за момент не можех да видя нищо.

Докато отмахна кичурите от лицето си, усетих, че ситуацията се изплъзва от контрола ми. Огледах се объркано наоколо, нямаше и помен от мъжа, който ме следеше. По дяволите! Пак ми се изплъзна!

Точно тогава в полезрението ми се мярна някакво жълто петно иззад бунгалата и Марта по петите му. Мъжът се опита да я изрита от себе си, докато прекосяваха поляните, но не успя.

Измъкнах деветмилиметровия пистолет и изревах: „Спри на място! Полиция!“, но мъжът с жълтата мушама профуча покрай няколко маси за пикник и хукна към един шарен пикап на паркинга.

Марта ръмжеше и не се откопчваше от него, хвърляше се да го хапе по краката, за да му попречи да се вмъкне в колата. Отново изкрещях „Полиция!“ и продължих да тичам с насочен зареден пистолет.

— На колене — заповядах, щом наближих. — Вдигни ръце така, че да ги виждам. Залегни по корем. Веднага!

Мъжът с мушамата се подчини и аз светкавично се озовах до него под камшиците на проливния дъжд. Дръпнах качулката му назад с насочено в него оръжие.

Моментално познах русолявата коса, но просто не исках да повярвам на очите си. Той вдигна лицето си към мен, а погледът му мяташе искри.

— Кийт! Какво правиш? Какво става?

— Нищо, нищо, нищо. Само се опитвах да те предупредя.

— Така ли? Защо не ми се обади по телефона? — попитах задъхана.

Сърцето ми почти щеше да изскочи от гърдите: бу-бум, бу-бум. Мили боже. В ръцете си държах заредено оръжие — отново.

Разтворих краката на Кийт с ритник, опипах ги и попаднах на двадесет и три сантиметров ловджийски нож в кожен калъф на бедрото му. Измъкнах страшното оръжие и го хвърлих встрани. Играта загрубяваше с всяка изминала минута.

— „Нищо“ ли каза?

— Линдси, позволи ми да говоря.

— Първо аз. Арестуван си.

— За какво?

— За носене на скрито оръжие.

Застанах така, че Кийт да вижда ясно както моето оръжие, така и изражението на лицето ми, показващо, че ще го използвам.