Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

Догоних я, когато грабваше ключовете от масичката в коридора и отключваше предната врата. Излезе навън.

— Емили.

— Това ме разби — каза запъхтяна. Затвори вратата след нас и я заключи. — Прекалено болезнено е. Не разбирате ли? Аз го обичах!

— Разбирам. — Вървях до нея, после останах до вратата на колата, докато тя палеше мотора.

— Кажи ми само още нещо — настоях. — Бен познаваше ли някого на име Денис Агню?

Емили отпусна ръчната спирачка и обърна към мен обляното си в сълзи лице.

— Какво? Какво ми говорите? Да не е продал нашите видеофилми на онова влечуго?

Не изчака отговор. Завъртя кормилото и натисна газта.

— Приемам това за „да“ — извиках след отдалечаващия се линкълн.

Подминах спрялата патрулна кола в края на Крайбрежното авеню, вдигайки ръка за поздрав. Направих десен завой към алеята на Кет и паркирах експлоръра до бонвила. Явно Кийт бе върнал старата госпожица в мое отсъствие.

Пуснах Марта в къщата и й дадох бисквитка. После насочих вниманието си към мигащия телефонен секретар. Пуснах го и започнах да си водя бележки върху кубче листчета.

Джо, Клеър и Синди се бяха обаждали и разтревожено ме молеха да им позвъня. Четвъртото съобщение беше от Кароли Браун, която ме канеше на вечеря в училището.

После следваше съобщение от началник Старк, чийто глас прозвуча уморено по микрофона. „Боксър, получихме лабораторните резултати от колана. Обади ми се.“

Със Старк си играехме на телефонни съобщения цял ден. Изругах, докато разлиствах бележника да намеря номера му. После го набрах.

— Изчакайте, лейтенант — каза дежурният полицай. — Ще се свържа с него по пейджъра.

Чух бръмченето на полицейската радиочестота, докато потраквах с нокти по кухненския плот и преброих до седемдесет и девет, преди шефът да се включи в линията.

— Боксър.

— Този път много бързо докладваха от лабораторията — отбелязах. — Какво сме получили?

— Имаше причина да бързат. Няма отпечатъци, което не ме изненадва. Но ако не броим телешката ДНК, няма нищо друго. Линдси, копелетата са накапали телешка кръв по токата.

— Е, това ме довърши!

— Зная. Мамка им. Виж, трябва да тръгвам. Кметът иска да говори с мен.

Шефът затвори и бог ми е свидетел, че в този момент му съчувствах.

Излязох на верандата, седнах на един пластмасов стол и подпрях крака на перилата, както ме бе посъветвала Клеър. Зареях поглед над сандалите си към съседските дворове и синия хоризонт на залива.

Мислите ми се въртяха отново около колана на ливадата тази сутрин и кървавите петна, които се оказаха кръгла нула.

Едно беше ясно.

Убийците не са искали да ме убиват.

Коланът беше предупреждение, предназначено да ме сплаши, за да се оттегля.

Питах се защо си правят труда.

Не бях разкрила убийството на Джон Доу и десет години по-късно все още пиех студената вода.

През това време убийците бяха на свобода, а белите фуражки разполагаха само с шепа измамни надежди, които се свеждаха до „ами ако“ и „как така“, и водеха наникъде.

Не знаехме защо.

Не знаехме кой.

И не знаехме къде ще ударят отново.

С други думи си играехме на котка и мишки.

Семействата са проклятието на съвременната цивилизация, където мръсната пяна на миналото се пази жива, отглежда се и се рафинира. Поне такава бе отправната точка на Наблюдателя тази вечер.

Той отвори мокрото помещение и влезе в розовата къща високо горе на „Клиф Роуд“. Тази вечер семейство Фарли бяха излезли навън, но, самоуверени в своя пашкул от богатство и привилегии, дори не си бяха направили труда да заключат вратата.

Помещението водеше към кухня, цялата обзаведена в стъкло и озарена от последните лъчи на залеза.

Това е само оглед, напомни си Наблюдателя. Влизане и излизане в рамките на пет минути. Както винаги.

Извади фотоапарата от вътрешния джоб на мекото си кожено яке и обходи с него стаята, правейки серии дигитални снимки на многобройните високи прозорци с достатъчно широки стъкла, през които спокойно можеше да мине човек.

Ззззт, ззззт, ззззт.

Бързо се прехвърли от кухнята в голямата дневна на семейство Фарли, издадена на колони над планинския склон. Кехлибарена светлина огряваше горите и придаваше на набраздените стволове на евкалиптите почти човешко присъствие, сякаш прастари стражи следяха движенията му. Все едно разбираха и одобряваха.

Просто оглед, отново си напомни той. Точно сега нещата бяха твърде сложни и напечени, за да продължат с плановете си.