Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

— Именно. Нацелили са ги случайно. Все им го повтарям.

Попитах дали някои от другите жертви на убийства не са били пациенти на д-р О’Моли, но мигом ме отрязаха.

— Известно ви е, че трябва да защитаваме поверителната информация за пациентите — отвърна г-ца Хелър. — Но съм сигурна, че началник Старк може да ви каже всичко, което искате да знаете.

Добре тогава.

Надрасках номера на мобилния си телефон и го оставих върху бюрото на Хариет Шварц. Благодарих им за отделеното време, но си тръгнах обезсърчена. Д-р О’Моли сигурно е бил всичко, което подчинените му казаха за него, но всъщност бях ударила в още една задънена улица.

Тъкмо отварях вратата към улицата, когато някой ме хвана за ръката. Беше Ребека Фалконе, лицето й — настойчиво изопнато надолу.

— Трябва да говоря с вас — пошушна. — Насаме.

— Може ли да се видим някъде?

— В „Кофи Къмпани“. Знаете ли заведението?

— На късата търговска отсечка в края на Главната ли?

Тя кимна:

— Излизам в почивка в дванадесет и половина.

— Ще ви чакам.

Коленете ни почти се допираха под малката масичка в дъното на ресторанта близо до тоалетните. Пред нас имаше сервирани салати и кафе, но Ребека не се хранеше. И още не бе готова да говори.

Подръпваше нагоре-надолу тънката златна верижка на врата си.

Мисля, че разбирах вътрешния й конфликт. Държеше да разкрие достоверната информация, но не желаеше приятелките й да научат за това.

— Не зная нищо, разбирате ли? — най-сетне промълви Ребека. — Още по-малко за убийствата. Но напоследък на Бен нещо му тежеше.

— Може ли по-конкретно, Ребека?

— Ами беше необичайно изнервен. Държа се рязко с няколко пациента, което, в интерес на истината, е рядкост. Когато го запитах какво става, той отрече да има някакви проблеми.

— Познавахте ли Лорелай?

— О, да. Те се срещнали за първи път в църквата и право да ви кажа се изненадах, че Бен се ожени за нея. Мисля, че беше самотен, а тя го гледаше в очите — въздъхна Ребека. — Лорелай си беше много простодушна, като дете. Най-много обичаше да ходи по магазините. Никой не я мразеше.

— Интересно наблюдение — подхвърлих. И това се оказа насърчението, от което Ребека имаше нужда, за да сподели, каквото й тежеше.

Имаше вид на човек, който се кани да скочи в басейн от много, много висок трамплин.

Пое си въздух и скочи.

— Знаете ли за първата госпожа О’Моли? — попита. — Знаете ли, че Сандра О’Моли се самоуби? Обеси се в собствения си гараж.

Усетих плъпването на познатите тръпки в корените на косата, което винаги предвещаваше разкритие.

— Да — казах, — прочетох, че Сандра О’Моли е извършила самоубийство. Какво знаете за него?

— Беше тъй неочаквано — отвърна Ребека. — Никой не знаеше… нямахме представа, че е била толкова отчаяна.

— Защо според вас е посегнала на живота си?

Ребека побутваше с вилица салатата „Цезар“. Накрая остави прибора, без да хапне.

— Така и не разбрах. Бен не говореше за това, но ако трябва да предположа, бих казала, че я е малтретирал.

— Как я е малтретирал?

— Унижавал я е. Отнасял се е с нея като с кръгла нула. Когато го чувах как разговаря с нея, се свивах. — Показа го нагледно, като скри глава в раменете си.

— А тя оплаквала ли се е?

— Не. Сандра никога не би го сторила. Тя беше толкова отстъпчива, толкова кротка. Дума не обели, когато той започна любовна връзка.

Колелцата в главата ми се превъртяха, но все още не зацепваха. Ребека сви неодобрително устни.

— Той се виждаше с оная жена от години, продължи и след женитбата му с Лорелай, сигурна съм. Тя се обаждаше в кабинета до последния му ден.

— Ребека — промълвих търпеливо, въпреки че едва се сдържах, — Ребека, как се казваше другата жена?

Ребека се облегна назад, докато някакви мъже ни отминат на път към тоалетната. Когато вратата на тоалетната се затвори, тя се наведе напред и прошепна:

— Емили Харис.

Името ми беше познато. Припомних си устните с яркото червило и розовия тоалет.

— Не работи ли в недвижими имоти „Пасифик“?

— Точно тя е.

Емили Харис седеше зад бюрото си, когато влязох в дългия тесен кабинет с бюра покрай стената. Хубавите й устни се разтеглиха в дежурна усмивка, която стана дори още по-широка, щом ме разпозна.

— О, здравейте — приветства ме тя. — Не се ли срещнахме с вас и съпруга ви преди две седмици в къщата на „Оушън Колони Роуд“? Имате чудесно куче.