Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

Бързо изкачи задните стълби към спалните и отбеляза стъпалата, които скърцаха най-силно, както и здравината на парапета. Продължи по коридора на втория етаж, като прекрачваше прага на всяка от отворените врати, правеше снимки, запаметяваше подробностите. Претърсваше стаите като ченге, обискиращо заподозрени.

Наблюдателя погледна часовника си при влизането в голямата спалня. Бяха изминали почти три минути. Бързо отвори шкафовете, подуши уханията на „Вира Уонг“ и „Хермес“, затвори ги обратно.

Слезе на бегом по стълбите към кухнята и се канеше да напусне, когато му хрумна мисълта за мазето. Имаше достатъчно време за бърз оглед.

Отвори вратата и припна надолу.

Вляво се намираше обширна винарска изба, а пералното помещение беше право напред. Но очите му се залепиха на вратата вдясно.

Тя беше в сянката, заключена с катинар с шифър. Наблюдателя беше много добър с шифровите ключалки. И изключително сръчен. Завъртя шайбата наляво, докато усети едва забележимо съпротивление, после надясно и пак наляво. Куката на катинара отскочи и се отвори, а Наблюдателя освободи вратата.

Разпозна оборудването в полуосветеното мазе: компютър, лазерен принтер и топове висококачествена хартия. Видеото и дигиталните камери, пригодени и за нощно виждане.

На един рафт стоеше спретната дебела купчина снимки.

Бързо влезе вътре и затвори вратата след себе си. Натисна ключа и пусна осветлението.

Това е само една безобидна мисия за оглед, нищо повече, една от многото.

Но онова, което видя, когато светнаха лампите, едва не го събори на земята.

Във въздуха се носеше ухание на сос маринара, когато тръгнах по пътеката към викторианската сграда на училището-общежитие. Направих козирка с ръка срещу последните слънчеви лъчи, отразяващи се в многобройните прозорци, и почуках на входната врата с месинговото чукче.

Около дванадесетгодишно тъмнокожо момче отвори и произнесе:

— Здравейте, госпожо полицай.

— Ти си Еди, нали?

— Еди-повреди — отвърна той ухилен. — Откъде знаете?

— Имам добра памет.

— Това е хубаво, щом като сте ченге.

При влизането ми в „мензата“, обширна трапезария с изглед към магистралата, екна шумно приветствие.

Кароли ме прегърна и каза да седна начело на масата.

— Това е мястото за „почетни гости“ — обясни. Почувствах се добре дошла и у дома си в това огромно „семейство“, когато Алисън побърза да сграбчи стола от лявата ми страна, а Фърн — дребно червенокосо момиченце — успя да се пребори за стола отдясно.

По масата се разнасяха чинии със спагети, а една огромна купа салата, подправена с оцет, олио и италиански кротони минаваше от ръце на ръце, докато децата ме отрупваха с въпроси и гатанки — на някои от тях отговарях успешно, други отбивах обратно.

— Когато порасна — прошепна Али, — искам да стана точно като теб.

— А знаеш ли какво искам аз? Когато пораснеш, да станеш точно като себе си.

Кароли плесна с ръце, смеейки се весело.

— Не досаждайте на Линдси — намеси се. — Оставете горката жена да си изяде вечерята. Тя е наш гост, а не десерт да го излапате.

Кароли се надигна, за да вземе литър кока-кола от бюфета, сложи ръка на рамото ми и се наведе към мен.

— Нали не те притесняват? Те те обичат.

— И аз ги обичам.

След като съдовете бяха разчистени, а децата се качиха на горния етаж да учат, с Кароли изнесохме чашите си с кафе на покритата веранда с изглед към игрището. Седнахме в два люлеещи се стола и се заслушахме в песента на щурците в притъмняващата вечер. Хубаво бе, че имам приятелка в града и тази вечер почувствах Кароли особено близка.

— Някакви новини кой е стрелял по къщата на Кет? — попита Кароли със загриженост в гласа.

— Никакви. Но помниш ли оня тип, на когото попаднахме в „Корморан“?

— Денис Агню?

— Да. Той ме преследва, Кароли. А началникът не крие, че е нарочил Агню за убийствата.

По лицето на Кароли се изписа изненада, дори шок.

— Така ли? Трудно ми е да си го представя. Тоест че е гаден, гаден е — произнесе тя и млъкна, — но не го виждам като убиец.

— Така казваха и за Джефри Дамър — засмях се аз.

Забарабаних с пръсти по страничната облегалка на стола, Кароли скръсти ръце пред гърдите си и двете потънахме в мисли за убийците, които дебнат някъде навън.

— Тук е много тихо, нали? — промълви Кароли накрая.

— Забележително. Харесва ми.

— Ще хванеш този психопат колкото може по-скоро, нали?