Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

— Точно така — отвърнах. — Аз съм лейтенант Боксър. Работя в полицията на Сан Франциско — след което й показах значката си.

Лицето на жената моментално се стегна.

— Вече разговарях с полицията.

— Чудесно. Значи няма да имате нищо против да го направите пак.

Издърпах стола до бюрото й и се настаних в него.

— Разбрах, че вие и д-р О’Моли сте били много близки приятели.

— Не се срамувам от това, което намеквате. Този човек нямаше щастлив брак, а и аз не бях заплаха за брака му и, по дяволите, нямам нищо общо с убийството.

Докато я наблюдавах, г-ца Харис изравни всички бележници, химикалки и листове по бюрото си. Разтребваше. Поставяше всяко нещо на точното му място. Какво ли се въртеше в ума на тази чистофайница точно в този момент? Какво знаеше за семейство О’Моли?

— И вие сте брокерката, обявила къщата му за продан?

— Това още не е причина да убиеш някого, за бога. Луда ли сте? Аз съм един от най-успешните брокери в този район.

— Успокойте се, г-це Харис. Не съм намеквала, че сте убили някого. Опитвам се да опозная жертвите, тъй като работя по друг неразкрит случай.

— Добре. Още ми е прекалено прясно, разбирате ли?

— Естествено, разбирам. Всъщност успяхте ли да продадете къщата?

— Не още, но имам работна оферта.

— Добре. А бихте ли ме развели из къщата, г-це Харис? Имам няколко въпроса, на които се надявам да ми отговорите. Възможно е да помогнете за разкриването на убийството на Бен О’Моли.

По масичката в коридора бяха пръснати рекламни листовки на „Пасифик Хоумс“ и цветята бяха сменени след импровизираното ни идване с Джо в тази красива къща на „Оушън Колони Роуд“.

— Бихте ли се качили с мен на горния етаж? — попитах агентката на недвижими имоти.

Г-ца Харис сви рамене, хвърли връзката ключове до лилиите и тръгна по стъпалата пред мен.

Когато стигнахме до вратата на голямата спалня, тя се отдръпна назад.

— Не искам да влизам в тази стая — каза и хвърли бегъл поглед към зелената спалня с чисто нов зелен килим.

Можех да си представя сцената на убийството не по-зле от нея. Само преди три седмици тялото на Лорелай О’Моли лежеше изкормено на десетина стъпки от мястото, където стояхме.

Емили Харис преглътна тежко и ме последва до близкия дрешник. Показах й замаскираната с лак шпионка на вратата и още видимия отпечатък от нокът, оставен от Джо върху дървения пълнеж.

— Говори ли ви нещо това? — попитах я.

Гласът на Емили изтъня и стана почти писклив.

— Говори ми, че ме убива. Ясно е, нали? Записвал е на видео секса с Лорелай. Каза ми, че вече не спял с нея, но явно ме е лъгал.

Лицето й се сгърчи и тя се разрида тихо в цял сноп сини носни кърпички, които извади от чантата си.

— Божичко, божичко — хлипаше. След малко издуха носа си, прокашля се и каза: — Връзката ми с Бен няма нищо общо с убийството. Може ли да се махаме оттук?

Не, доколкото зависи от мен. Ако можех да науча нещо от Емили Харис, това беше моментът и мястото.

— Г-це Харис.

— Господи, наричайте ме Емили. Казвам ви най-съкровени неща.

— Емили, наистина трябва да узная твоята страна на историята.

— Добре. Нали знаете за Сандра?

Кимнах и все едно включих радиото.

— Да не мислите, че не съм страдала, задето тя се самоуби заради връзката на Бен с мен? — Попи подпухналите си очи, но бликнаха нови сълзи. — Бен казваше, че Сандра е клиничен случай и затова не се развежда с нея. Но след като тя се самоуби, престанах да го виждам в продължение на година. После пък на сцената се появи Лорелай. Принцесата. Бен мислел, че колкото по-скоро се ожени, толкова по-добре за Кейтлин, тъй че какво да му кажа? Аз още бях омъжена, лейтенант.

— И после всичко започна отначало.

— Най-често у нас. Ходехме и по мотели. Странно, но мисля, че на Лорелай не й пукаше за Кейтлин. С Бен се възползвахме максимално от ситуацията. Превърнахме я в игра. Той ме наричаше Камила. Аз му виках Чарлз, негово кралско величество. Беше забавно. Толкова ми липсва. Зная, че Бен ме обичаше. Сигурна съм.

Не добавих „Колкото един гаден, подъл мръсник може да обича някого“, но отворих вратата на дрешника и я поканих да влезе вътре.

— Заповядай, Емили.

Показах й втората шпионка на задната стена на гардероба.

— Тази шпионка минава през стената към стаята на… Кейтлин.

Емили изхълца и скри лице в ръцете си.

— Никога не съм виждала това нещо. Не знам нищо за него. Трябва да си тръгвам. — Обърна се и побягна от стаята. Чух токчетата й да чаткат по стълбите.