Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

Подкарах към града.

Наблюдателя насочи тауруса на север по магистрала №280 през Хилсборо. Мислите му бяха какви ли не, но повечето се въртяха около Линдси Боксър.

Тя будеше у Наблюдателя сложна гама от чувства. По някакъв извратен начин повдигаше неговото самочувствие с умението си да оцелява, да се изкопчва. С това, че не отстъпваше, не падаше по гръб и не се предаваше.

Но не беше добре, че се заинати да им бъде проблем. Не беше добре за нея.

Всъщност те не искаха да я убиват. Убийството на ченге, още повече на това ченге, би означавало поголовно преследване. Цялата полиция на Сан Франциско щеше да залее града и да работи по убийството й. Нищо чудно и ФБР също.

Наблюдателя намали при знака за излизане от магистралата към Траусдейл Драйв, след което здравата малка кола се плъзна надолу по отбивката. След около миля и половина зави надясно при грамадното здание на болница „Пенинсюла“ и после пак надясно по „Ел Камино Реал“ в южна посока.

Откри бензиностанция „Ексон“ две преки по-нататък и влезе в минимаркета към нея. Повъртя се няколко минути, взе си дребни неща: бутилка минерална вода, шоколад и вестник.

Плати на тийнейджърката с пищна гръд на касата 4,20 долара за покупките и още 20 долара за бензин. Щом излезе от магазина, разтвори вестника и видя заглавието на първа страница: ИЗСТРЕЛИ НАДУПЧИХА КЪЩАТА НА ИНСПЕКТОР.

Към репортажа имаше снимка на Линдси в униформа, а в дясната колонка се проследяваше случаят Кабът.

Срещу Сам Кабът бе повдигнато обвинение за двойно убийство. „Следва на стр. 2“.

Наблюдателя постави внимателно вестника на седалката до себе си и напълни резервоара. След това подкара колата към къщи. По-късно щеше да говори с Истината. Може би няма да убият Линдси по същия начин, както другите. А може просто да направят така, че да изчезне.

Кабинетът на покойния д-р О’Моли се помещаваше в двуетажна тухлена къща на улица „Кели“. Името му бе гравирано на месингова плоча вдясно от входната врата.

Натиснах звънеца леко притеснена. Знаех, че началникът на полицията ще ме срита, задето действам през главата му, но трябваше да направя нещо. По-добре да го моля за прошка по-късно, отколкото сега да му искам разрешение, а той да ми откаже.

Автоматът избръмча, натиснах входната врата и я отворих. Чакалнята беше вляво: малка, квадратна, със сива мека мебел и безброй съболезнователни картички по стените.

Зад приемното бюро на фона на отворения прозорец седеше жена на средна възраст с прошарена коса и прическа в стил шейсетте години.

— Аз съм лейтенант Боксър от полицията на Сан Франциско — представих се и показах значката си.

Обясних, че работя по неразкрито убийство, което има прилики със злощастната смърт на д-р О’Моли.

— Вече разговаряхме с полицията — рече тя и изгледа внимателно значката и чаровната ми усмивка, която пуснах специално заради нея. — Разпитваха ни часове наред.

— Ще ви отнема само няколко минути.

Тя затвори прозореца с матово стъкло зад себе си и след малко застана на прага към вътрешния кабинет.

— Аз съм Ребека Фалконе — представи се. — Заповядайте тук.

Зад свързващата врата седяха други две жени на средна възраст.

— Това е Минди Хелър, медицинска сестра — посочи тя жена в бяла престилка с изрусени кичури и килограми грим на очите, която изхвърляше в кошчето пластмасови подноси с остатъци от сладкиши. — А това е Хариет Шварц, нашият административен управител — посочи Ребека към могъща жена по червен анцуг, седнала зад стар компютър. — Всички работим с д-р Бен открай време.

Здрависах се с тях и повторих името си и причината за идването ми.

— Съжалявам за загубата ви — уверих ги. Сетне обясних на жените, че се нуждая от тяхната помощ. — Всичко, което е по силите ви, за да хвърлите поне малко светлина.

— Значи искате истината? — рече Хариет Шварц. Отдръпна се от компютъра и се облегна назад да събере мислите си. — Той беше като картина на Пикасо. Купчина линии, от които си вадиш заключение за някаква личност. А между линиите — празно пространство.

Минди Хелър се включи:

— Като лекар беше порядъчен, но иначе беше стиснат, не беше по услугите, беше голям всезнайко. И се държеше кофти с нас, неговите роби. — Тя хвърли поглед към колежките си. — Но не вярвам да са го убили, защото беше гадняр, пък и цялата му лошотия стигаше дотам.

— Аха. Значи мислите, че семейство О’Моли са станали жертви по случайност?