Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

Бяха изстреляни дванадесет 9-милиметрови патрона, разпределени поравно между дневната и спалнята за гости, както и един през малкия горен прозорец на детската стая. Патроните и гилзите бяха поставени в торбички и номерирани, а дупките фотографирани. Балистичният екип приключваше работа. След час всичко накуп щеше да бъде изпратено в лабораторията.

— Добре ли сте, лейтенант? — попита ме един от криминалистите, висок, тридесетинагодишен мъж със светлокафяви очи и зъбата усмивка.

Огледах щетите, строшените стъкла и праха от мазилката, покриващ всичко наоколо.

— Не, не съм. Направо ми се драйфа — отвърнах. — Трябва да чистя, да поправям прозорци и да подреждам… цялата тая бъркотия.

— Казвам се Арти, между другото — представи се криминалистът, протягайки ми ръка.

— Радвам се да се запознаем — отвърнах с ръкостискане.

— Чичо ми Крис си има фирма „Майстор Сръчко“. Искате ли да му се обадя? Ще разчисти всичко за нула време. Пращам ви при истински майстор, лейтенант. Вие сте една от нас.

Благодарих на Арти и реших да се възползвам от предложението му. Сетне грабнах чантата си и излязох през задния вход. Нахраних госпожица Праска, обиколих патрулната кола на алеята и се наведох към прозореца.

— Наближава обед, а?

— Да, госпожо.

— И още сте дежурен?

— Да, госпожо. Ще поостанем тук. Цялото поделение ви пази, лейтенант. Шефът и всички ние. Тази история вони.

— Оценявам загрижеността.

Което беше истина. На ярката дневна светлина изстрелите изглеждаха още по-реални. Някой бе дошъл с кола до тази тиха квартална уличка и бе направил на решето къщата на Кет с автомат.

Бях изплашена и трябваше да се махна оттук, за да си възвърна самообладанието. Дръннах с ключовете от колата, при което Марта изпъна уши и лудо замаха с опашка.

— Трябва да купим нещо за ядене — обърнах се към нея. — Искаш ли да побръмчим с бонвила?

Марта скочи върху предната седалка на „златистия кораб“. Закопчах колана и завъртях ключа. Моторът запали от втория път и аз насочих аристократичния нос на бонвила към града.

Тръгнах към деликатесния магазин на Главната улица, но докато шофирах из тесните пресечки в квартала на Кет, забелязах в огледалото за обратно виждане, че ме следва един син форд таурус. Нарочно се движеше бавно, но не се отлепяше от мен.

Отново ме полазиха тръпки от усещането, че ме наблюдават.

Следят ли ме?

Или съм в такова състояние, че все се чувствам като мишена под прицел?

Завих по „Магнолия“, която пресича магистралата и се влях в Главната, профучах покрай разни дюкянчета за музика, за вестници, за храни и гориво. Исках да се убедя, че просто си въобразявам, но, по дяволите, дори да загубех тауруса от поглед за една-две преки, на следващия завой отново се появяваше зад мен.

— Дръж се здраво. Ще има малко надбягване — казах на Марта, широко усмихната срещу вятъра.

Към края на Главната свих вдясно по шосе №92 — пъпната връв на Залива на полумесеца с останалата част на Калифорния.

Движението по този криволичещ двулентов път се носеше с висока скорост и аз се вмъкнах между две почти нанизани една зад друга коли с осемдесет километра в час при разрешена скорост за отсечката четиридесет. Пред мен се простираха пълни осем километра непрекъсната двойна жълта линия преди шосе №92 да пресече кръстовището и да се влее в магистралата.

Продължих да карам, без много да си давам сметка за обраслия с дървета и храсталаци стръмен склон вляво и шестметровата урва само на крачки вдясно от колата ми. През три коли зад мен синият таурус не ме изпускаше от полезрение.

Не си въобразявах. Имах опашка.

Дали не е тактика за сплашване?

Или стрелецът се намира в колата, изчаквайки удобна позиция?

Краят на шосе №92 пресече „Скайлайн“ и на близкия завой вдясно имаше отбивка с чакълест паркинг и пет маси за пикник.

Не сигнализирах, че правя завой, а просто извих волана надясно. Исках да се махна от пътя, да оставя тауруса да ме подмине, за да видя регистрационния номер и лицето на водача. И да се измъкна от него.

Но вместо сцепление с настилката, както щеше да реагира моят експлорър, бонвилът поднесе по чакъла, завъртя се обратно, при което излезе на шосе №92 и пресече с нос двойната жълта линия право в насрещните коли.

Таурусът сигурно ме подмина, но така и не успях да го видя.

Стисках кормилото на въртящия се автомобил, а светлините на таблото святкаха неестествено.