Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

Изминаха часове, погледът ми взе да блуждае, тъй че оставих компютъра на режим „зимуване“ и полегнах на едно от детските легла, за да си почина малко.

Когато се събудих, вън беше тъмна нощ. Имах чувството, че нещо ме беше изтръгнало от съня. Лек необичаен шум. Електронния часовник на детското видео показваше 2:17. Настръхнах от неясното усещане, че съм наблюдавана.

Примигнах в мрака и в мислите ми се мярна червено петно — остатъчен спомен за червеното порше, което извика асоциации за обезпокоителните ми срещи с Агню. Сцената в „Корморан“ и онази от гаража на Кийт. Отърваването на косъм от сблъсък по магистралата.

Явно не спирах да мисля за Агню. Това бе единственото обяснение за усещането ми, че съм наблюдавана.

Канех се да стана и да се преместя в моята стая за останалата част от нощта, когато картечен откос и звук на строшено стъкло раздраха нощната тишина.

Наоколо ми се посипаха парчета от счупен прозорец.

Пистолетът! Пистолетът! Къде, по дяволите, ми е пистолетът?

Рефлексите на Марта се оказаха по-бързи от моите. Тя скочи от леглото и се свря под него. Последвах я моментално, като се претърколих по пода, ровейки в шокираното си съзнание да си спомня къде съм оставила оръжието си.

Тогава се сетих.

Беше в дамската ми чанта в дневната, където се намираше и най-близкият телефон. Как можах да се оставя толкова беззащитна? Нима ще умра в капана на тази стая? Сърцето ми биеше до пръсване, чак ме болеше.

Вдигнах глава само на сантиметри от пода и на невзрачната светлина от електронния часовник се огледах наоколо. Взирах се във всяка повърхност и предмет из стаята в търсене на нещо, каквото и да е, което да използвам за защита.

Стаята беше пълна с големи плюшени животни и една дузина кукли, но нямаше пукната бейзболна бухалка или стик за хокей — нищо, с което да се бия. Даже не можех да метна телевизора, защото беше завинтен за стената.

Придвижих се на лакти по грубия дъсчен под, пресегнах се и заключих вратата на спалнята.

Точно в този момент прокънтя нов залп от изстрели — от автоматично оръжие, обстрелващо предната част на къщата, отново насочено по дневната и стаята за гости в края на коридора. Чак тогава осъзнах истинската цел на нападението.

Можеше, а и трябваше, аз да спя в онази спалня.

Като се придвижвах сантиметър по сантиметър по корем, сграбчих крака на един дървен стол, придърпах го, наведох стола на задните му крака и подложих облегалката под дръжката на вратата, за да я залостя. Сетне улових другия стол и го треснах в скрина.

С парчето счупен крак от стол в ръка се промъкнах приклекнала, с гръб, опрян в стената.

Беше направо покъртително. Като изключим кучето под леглото, единствената ми защита беше крак от стол.

Ако някой влезеше през вратата и се прицелеше в мен, бях мъртва.

Като се вслушвах за звук от стъпки по дъските пред стаята, си представих как вратата се отваря с ритник и аз замахвам по нападателя с дървото, молейки се на господ да успея да размажа мозъка му.

Но докато електронният часовник отброяваше минутите с примигване, адреналинът ми спадна.

Тогава в мен се надигна яд.

Стоях заслушана до вратата и когато не чух нищо, я отворих и тръгнах опипом по дългия коридор, като използвах порталите и стените за прикритие.

Щом стигнах дневната, грабнах чантата си от дивана, където я бях подпряла. Пресегнах се и обвих пръсти около дръжката на пистолета.

Благодаря ти, боже.

Докато звънях на 911, надникнах през процепите на щорите. Улицата изглеждаше пуста, но ми се стори, че видях нещо да проблясва на поляната. Какво ли е?

Казах на диспечера името си, своя чин и кодов номер и че е стреляно по къщата на улица Крайбрежна 265.

— Има ли ранени?

— Не. Добре съм, но се обадете на директор Старк за инцидента.

— Вече е съобщено, лейтенант. Подкрепленията са на път.

Чух сирените и видях приближаването на святкащите буркани. С пристигането на първия брониран автомобил отворих предната врата и Марта се стрелна покрай мен. Тя се затича към змиевиден предмет, лежащ на поляната под лунната светлина.

Подуши го.

— Марта, какво откри? Какво е това, момиченце?

Бях коленичила до Марта, когато началникът на полицията Старк излезе от полицейската кола. Приближи се с фенера си и клекна до мен.

— Добре ли си?

— Да. Нищо ми няма.

— Дали е това, за което си мисля?

Двамата огледахме мъжкия колан. Беше тънък, кожен, дълъг към деветдесет сантиметра и широк около сантиметър и половина, с четвъртита матовосребриста тока. Най-обикновен колан. Вероятно половината мъжко население в щата имаше такъв в гардероба си.