Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

Разпознах Синди сред тълпата. Тя си пробиваше път с рамо напред през натъпканите като сардели тела, опитвайки се да се приближи към мен. По тази причина не обърнах особено внимание на Мики, когато отговори на мобилния си телефон.

После той сложи ръка рамото ми. Лицето му беше посивяло.

— Току-що ми се обадиха от канцеларията — викна той в ухото ми. — Съдебните заседатели имат два въпроса.

Запровирахме се през тълпата, докато стигнем до колата на Мики, която ни чакаше. Ние с Юки седнахме на задната седалка, а Мики — отпред до шофьора.

— Какво искат да знаят? — попита Юки, щом затръшнахме вратите. Колата потегли бавно през тълпата към „Редуд“.

— Искат да видят вещественото доказателство за поетия от Линдси алкохол — отвърна Мики, обръщайки лице към нас.

— Господи — изстена Юки. — Как могат още да се занимават с това?

— А другото? — запитах настойчиво. — Ти каза, че имали два въпроса.

Видях, че Мики се колебае. Не искаше да ми каже, но се налагаше.

— Искат да знаят има ли горна граница за парично обезщетение, което могат да присъдят на ищците.

Беше като удар в стомаха и шокът се разнесе от слънчевия сплит по цялото ми тяло. Коремът ми се сгърчи и към гърлото ми се надигна жлъчен сок. Бях си представяла теоретично, че губя делото, но последиците ми се привиждаха твърде живописно: работя по улични панаири, чета книги в уединено бунгало на плажа и разни други измишльотини. Но не бях предвидила силата на емоционално въздействие от реалността на загубата.

Юки изплака до мен:

— Боже мой. Аз съм виновна. Не трябваше да казвам „да я признаете за виновна в това, че е полицай за гордост, дрън-дрън“. Беше просто ефектна фраза! Мислех, че е за добро, а съм грешила!

— Ти свърши голяма работа — казах й с натежал като камък глас. — Това няма нищо общо с твоите думи.

Обгърнах тялото си с ръце и наведох глава. Мики и Юки си говореха нещо помежду си. Чух Мики да я уверява, че е рано за вайкане, но за мен гласът му звучеше като развалена грамофонна плоча. Един-единствен въпрос се повтаряше непрекъснато:

Как е възможно всичко това?

Как е възможно?

Когато се върнах на вълната на разговора в колата, Мики обясняваше нещо на Юки.

— Съдийката им е дала цялата болнична документация и справката от медицинската сестра. И им казала да не се безпокоят за границата на присъдената сума. Това било нейна работа и не ги засягало.

Мики потърка лицето си, което изтълкувах като жест на нервност.

— Юки, ти свърши великолепна работа, наистина го мисля. Не мога да повярвам, че съдебните заседатели са се хванали на позьорството на Бройлс — каза той. — Просто не го вярвам. Не виждам как бихме могли да се справим по-добре.

Точно в този момент мобифонът на Юки иззвъня.

— Съдебните заседатели са се върнали в залата — съобщи тя. Сгъна телефона и го стисна толкова силно, че кокалчетата й побеляха. — Готови са с присъдата.

Умът ми литна. Видях думата „присъда“ като изписана пред очите ми и се опитах да я разчленя на букви и срички, за да открия между тях нещо, на което да се надявам. Знаех от предишния ми опит в съда, че думата присъда 7 7 От лат. verdict. — Б.пр. означава да казваш истината.

Ще бъде ли тази присъда истина?

За хората от Сан Франциско щеше да е така.

Мики нареди на шофьора да обърне, той изпълни нареждането и само след няколко минути вече повтарях „Без коментар, без коментар, моля“, докато следвах Мики и Юки през тълпата, по стълбите и отново в съдебната сграда.

Заехме местата си в залата, а опонентите ни заеха своите.

Чух името си да пронизва мига, сякаш идваше от друго пространство и време. Обърнах се и погледнах назад.

— Джо!

— Току-що влязох, Линдси. Идвам направо от летището.

Протегнахме ръце и за кратък момент преплетохме пръсти през раменете на седналите зад нас хора. После трябваше да го пусна и да се обърна напред.

Покрай стените на залата фотографите нагласяха апаратите си на фокус и само час след като бяхме напуснали залата, съдията влезе откъм своя вход, а заседателите изпълниха ложата.

Съдебният пристав обяви подновяване на заседанието.

Съдебните заседатели дълго време оправяха поли и наместваха чанти, докато се настанят удобно на местата си. Най-сетне бяха готови. Забелязах, че само двама от тях погледнаха към мен.

Чух изтръпнала как съдията ги попита дали са готови с присъдата. Тогава старши съдебният заседател, петдесет и няколко годишен афроамериканец на име Арнолд Беноа, изпъна надолу спортното си яке и отвърна: