Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

Тичах на север по „Джоунс“, пресякох „Вайехо“ и стигнах върха на Руския хълм. Точно пред мен беше остров Алкатраз с мигащия фар и величествената гледка към Ангелския остров.

В този миг мислите ми се зареяха свободно, а сърцето ми заби учестено, но не от стрес и страх, а от физическото усилие.

Преминах с пълна скорост през оградата на „Хайд“ и магическите ендорфини ме загряха. Вдясно от мен се извиваше отсечката на „Ломбард“ — очарователна уличка, спускаща се по хълма към „Лавенуърт“. На светофара свих лакти и заподскачах равномерно на място, докато чаках да светне зелено, доволна, че съм изпреварила сутрешната навалица, която само след половин час щеше да задръсти улици и тротоари.

Светлината се смени и отново се спуснах да бягам. Пътят, който бях избрала, ме превеждаше през някои от най-хубавите части на града с разкошни стари сгради и гледки като за картичка, дори в мъглата, стелеща се откъм залива. С Марта се намирахме на границата с Китайския квартал, когато чух свистене на гуми по петите ми.

Някой ми извика:

— Г-це, трябва да водите кучето си на каишка.

Ядосана, че прекъсват новооткритото ми блаженство, се извърнах назад и видях черно-бялата патрулна кола, която ме следваше. Спрях да тичам и повиках Марта при себе си.

— О, мили боже, лейтенант, та това си била ти.

— Добро утро, Николо — поздравих задъхана младия въоръжен полицай. — Здрасти, Фридман — извиках на шофьора.

— Всички стоим зад тебе, Лу — обади се Фридман. — Не в буквалния смисъл, както сме сега — изломоти, — а просто наистина ни липсваш, човече, пардон, лейтенант.

— Благодаря — усмихнах се. — Това означава много за мен, особено днес.

— Нали не ми се сърдиш заради кучето?

— Ей, ти имаш право, Николо. Трябва да е вързана на каишка.

— Спазване на правилника, а?

— И още как.

— Успех, само така, лейтенант.

— Благодаря, момчета.

Фридман пусна фаровете, докато минаваха край мен. Стискайки каишката на Марта с две ръце, за да я държа плътно до себе си, завих по улица „Клей“ и поех обратно нагоре по хълма към „Джоунс“.

Когато влетях във фоайето в блока на Юки, всички схващания и спазми бяха изчезнали от тялото ми. След минути бях под горещия душ, който си заслужих и който се оказа изумителна награда.

Избърсах се с една от огромните хавлии на Юки и изтрих парата от огледалото.

Оглеждах се дълго и внимателно.

Кожата ми бе порозовяла, а очите ми се бяха прояснили. Пробягах милите за прилично време, заедно със спирането заради каишката на кучето. Чувствах се добре. Печеля или не, аз бях същия човек, както винаги.

Дори Мейсън Бройлс не можеше да ми отнеме това.

Като изключим звука от затрудненото дишане на Сам Кабът, съдебната зала беше притихнала, когато Бройлс се изправи до своята маса, вперил очи в лаптопа си, изчаквайки още един мъчителен момент, преди да започне заключителната си реч.

Накрая пристъпи към ложата на съдебните заседатели и след като ги поздрави с обичайния си мазен маниер, се впусна в обобщение на делото.

— Сигурен съм, че всички оценяваме факта, че работата на полицията е трудна. Право да си кажа, аз не бих я вършил. Полицията се занимава ежедневно с груби хора и грозни ситуации и всеки ден й се налага да взема трудни решения за части от секундата. Това са условията, които лейтенант Линдси Боксър е приела, когато са й поверили полицейската значка. Положила е клетва да спазва закона и да защитава нашите граждани. Не подлежи на съмнение, че човек не може да изпълнява тези задължения, както трябва, ако е пиян.

Някой от задните редици се намеси в риториката му с кашляне. Бройлс застана търпеливо с ръце в джобовете, изчаквайки кашлянето да спре.

Когато залата утихна, той поде, откъдето беше стигнал.

— Всички изслушахме свидетелските показания на лейтенант Боксър вчера и намирам за любопитно, че тя отрича нещо, което не може да признае и признава нещо, което не може да отрече. Лейтенант Боксър отрича, че не би трябвало изобщо да се качва в полицейската кола. Че не би трябвало изобщо да поема функциите на полицейски служител, след като е пила прекалено много. Но трябва да признае, че не е спазила процедурите. И трябва да признае, че е убила Сара Кабът и е съсипала живота на Сам Кабът. Дами и господа, съществуват полицейски процедури, създадени именно, за да предотвратяват смъртоносни престрелки като произведената в нощта на десети май. Тези процедури не са измислени след трагичния инцидент, който разглеждаме. Те са проверени във времето и се прилагат от десетилетия по определена причина. Всеки жив полицай знае, че трябва да се приближи към заподозрян автомобил с насочено оръжие, за да покаже на лицето, към което се приближава, че изпълнява служебни задължения. И заподозрените се обезоръжават, за да не бъде ранен никой.