Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

Поколебах се, опитвайки се да си го представя. Сара, застанала с лице към мен на пътното платно. Изстрелите, които блъснаха тялото ми. Падането ми на улицата. Болката. Срамът.

— Лейтенант?

— Г-н Бройлс, стрелях при самозащита.

— Изумително е колко добре сте се прицелили. При положение че сте била пияна.

— Възражение. Той провокира лейтенант Боксър.

— Приема се. Внимавайте, г-н Бройлс.

— Добре, съдия. Лейтенант, не разбирам. Изстреляли сте два куршума в сърцето на Сара — твърде малка мишена, не смятате ли? Защо не сте я простреляли така, че тя да оживее? Защо с изстрела по Сам не избихте пистолета от ръката му?

— Ваша чест! Задава въпрос и отговаря сам.

— Оттеглям въпроса си. Разбираме какво сте извършили, лейтенант — произнесе ехидно Бройлс. — Разбираме точно какво се е случило.

Чух Юки да казва:

— Моля за допълнителни въпроси, ваша чест.

След което бързо се приближи до мен. Изчака да я погледна в очите.

— Линдси, когато сте стреляли по Сара и Сам, животът ви беше ли в опасност?

— Да.

— Каква е правилната полицейска процедура при такава ситуация? Как е „по правилника“?

— Стреляш в средата на масата, за да намалиш заплахата и щом заплахата бъде намалена, спираш стрелбата. Често тези изстрели в средата на масата са фатални. Не рискуваш със стрелба по крайниците. Има вероятност да не уцелиш. Лицето може все още да е способно да стреля, а ти трябва да си сигурен, че стрелецът няма да рани теб или други хора.

— Имали ли сте друг избор, освен да стреляте по този конкретен начин?

— Не. Никакъв, след като децата Кабът употребиха смъртоносна сила.

— Благодаря, лейтенант. Сега вече разбираме точно какво се е случило.

Бях отмаляла от облекчение, когато слязох от свидетелския подиум. Седнах на мястото си и чух съдията да разпуска съда.

— Ще се видим утре в девет часа — обяви тя.

Юки и Мики с неколцина адвокати от неговата колегия оформиха кордон около мен, когато напуснахме сградата на съда през задния вход и се качихме в черния линкълн-таун, който ни чакаше на „Полк“.

През тъмните стъкла на колата гледах яростно скандиращата тълпа, която носеше плакати с моя портрет и лозунги „Разпищолена жандармка“ и „Мръсната Хариет“.

— Справи се страхотно, Линдси — каза Мики, като се пресегна от предната седалка и ме потупа по ръката. Но кафявите му очи не се смееха и долната част на лицето му остана като маска.

— Не трябваше да се колебая. Аз… просто не знаех какво да кажа.

— Нищо лошо не е станало. Сега отиваме да вечеряме. С Юки трябва да премислим още малко заключителната й реч. Заповядай с нас.

— Ако не съм ви необходима, защо не ме оставите в апартамента на Юки? Тъкмо ще поработите на спокойствие.

Стисках ключовете на Юки в шепата си и се взирах през тъмните стъкла в прелитащия покрай нас град, който познавах толкова добре. Знаех, че съм прецакала работата. Само няколко секунди колебание и всички в залата прочетоха мислите ми.

Днес съдебните заседатели си тръгнаха с впечатлението, че съм стреляла, за да убия децата.

И разбира се, бяха прави.

Пронизителна аларма пресече кошмара, стегнал ме в злокобната си примка. Лежах вцепенена, докато дойда на себе си, когато сигналът запищя отново, този път не толкова шумен и дразнещ.

Сграбчих мобилния телефон от нощната масичка и го отворих, но който ме търсеше, беше затворил.

Будна и в лошо настроение до шест сутринта, разместих камарите дрехи на Юки в другата й малка спалня, докато открия спортния екип и маратонките си. Облякох се безшумно, закачих каишката за нашийника на Марта и заедно се измъкнахме от „Крест Роял“ в развиделяващото се утро.

Предварително пробягах в мислите си набелязания маршрут, убедена че съм в състояние да взема двете мили по равен и средно хълмист терен. Сетне с Марта поехме в бавен тръс на север към стълбите на улица „Джоунс“. Болката в ставата ми напомни колко мразя да бягам.

Отвързах Марта, за да не се мотае около краката ми и да ме спъва. Сетне си наложих да усиля бяг по нанадолнището на „Джоунс“, докато досадните болки в рамото и крака ми се разпростряха в обща мускулна недостатъчност.

Колкото и да го мразех, бягането беше единствената ми надежда да се отърся от натрапчивите мисли за процеса, тъй като бе най-добрият начин да преобразувам психическото си състояние в по-управляема физическа форма. Затова, макар че сухожилията ми крещяха, ми стана приятно да усетя как тупат маратонките ми по тротоара, а потта ми засъхва в прохладата на утрото.