Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

— Да, ваша чест.

— Моля, предайте решението си на съдебния пристав.

През пътеката дишането на Сам Кабът се учести, моето също удвои скоростта си с ударите на сърцето ми, когато съдията разгъна единствения лист хартия.

Тя го прегледа с безизразно лице, върна го на съдебния пристав, а той го връчи обратно на старши съдебния заседател.

— Предупреждавам присъстващите да не реагират на онова, което старши съдебният заседател има да каже — произнесе съдията. — Добре, г-н старши съдебен заседател. Моля, обявете решението.

Той извади очила от джоба на якето си, разтвори ги и ги намести върху носа си. Накрая прочете:

— Ние, съдебните заседатели по горепосоченото дело, признаваме подсъдимата, лейтенант Линдси Боксър за невинна по повдигнатите срещу нея обвинения.

— Всички ли са на това мнение?

— Да.

До такава степен бях претръпнала, че не бях сигурна дали съм чула добре. И когато си повторих наум произнесената присъда, почти очаквах съдията да отхвърли току-що казаното от старши съдебния заседател.

Юки стисна китката ми здраво и едва когато видях усмивка да огрява лицето й осъзнах напълно, че не съм си въобразявала. Заседателите бяха отсъдили в моя полза.

Един глас се провикна:

— Не! Не! Не можете да направите това!

Андрю Кабът бе станал на крака и се държеше за облегалката на предния стол, в който седеше Мейсън Бройлс, пребледнял, мрачен, победен.

Молбата на Бройлс за гласуване поотделно бе всъщност настояване и съдията го уважи.

— Когато чуете номера на мястото си, моля съобщете на съда как сте гласували — произнесе съдия Ачакозо.

Съдебните заседатели отговаряха един по един.

— Невинна.

— Невинна.

— Невинна…

Бях чула израза, но до този момент не бях сигурна, че съм го разбрала. В прегръдките на двамата ми адвокати ме понесе тъй пълно облекчение, че сякаш попаднах в друго измерение. Навярно такова усещане се изпитва само в моменти на избавление като този.

Бях свободна и сърцето ми искаше да полети.

Небето над нас беше сиво и навъсено, когато с Марта излязохме от апартамента и напуснахме Сан Франциско. Включих радиото на колата и хванах прогнозата за времето, която слушах с половин ухо, докато се провирах през утринната суматоха на градското движение.

Пълзях по улица „Потреро“, замислена за шефа Трачио. Вчера, когато се видяхме в съда, той ми предложи да се върна на работа, с което ме развълнува, сякаш ме канеше на среща.

Само трябваше да му стисна ръката в знак на съгласие.

Ако го бях сторила, тази сутрин щях да карам към управлението, да държа реч на полицаите колко важно е да продължаваме напред и да затъна в камарите бумаги върху бюрото ми по нерешени случаи. Щях да съм поела отново нещата в ръце.

Но въпреки че шефът беше настоятелен, му отказах.

— Имам още ваканция на разположение, шефе. Добре ще ми дойде.

Каза, че ме разбира, но едва ли. Самата аз още не бях наясно какво искам да правя с живота си и имах чувството, че ще е все така, докато не стигна до дъното на убийствата в Залива на полумесеца.

Тези неразкрити убийства също бяха част от мен.

Усещах под лъжичката, че ако свърша онова, за което ме бива, ако съм настойчива, ще открия кучия син, видял сметката на моя Джон Доу и на всички останали.

В момента ме интересуваше единствено това.

Хванах шосе №280 в южната посока и след като се изнесох от града, свалих прозорците и смених станцията.

Към 10:00 часа косата ми плющеше през лицето, а Сю Хол въртеше любимите ми стари парчета по канал 99.7 FM.

— Тази сутрин не вали — мъркаше тя, — денят е първи юли, прекрасен сив ден, обвиващ Сан Франциско в перлена мъгла. Не обожаваме ли точно мъглата на Сан Франциско?

След това от тонколоните се разля подходящата песен: „Полети като орел“.

Пригласях с пълно гърло, докато мелодията вливаше кислород в кръвта ми и изстрелваше настроението ми отвъд озоновия слой.

Свободна съм.

Ужасният процес бе в огледалото ми за обратно виждане и изведнъж бъдещето ми се разстла като пътя пред мен.

На тридесетина километра от града Марта вече имаше нужда от спирка за почивка и спрях на паркинга на някаква мексиканска закусвалня „Тако Бел“. Беше дървена барака, строена през шейсетте години преди поземлената комисия да се усети накъде вървят нещата. Тъй че в едно от най-красивите кътчета по крайбрежието сега стърчеше една от най-грозните постройки на света.