Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

Кормилната система и спирачките сдадоха, генераторът за променлив ток свърши, моторът загря, а аз се въртях на място насред шосето.

Натисках спирачките, един черен товарен пикап изви рязко, за да избегне страничния удар в колата ми. Шофьорът натисна клаксона с тяло и избълва нецензурни ругатни през прозореца си, но аз бях толкова щастлива, че не ме улучи, та ми идваше да го разцелувам.

Поднеслата ми кола най-сетне спря встрани от пътя сред облаци прах, от които не виждах нищо през предното стъкло.

Излязох от бонвила с омекнали крака и се облегнах на него. Ръцете ми трепереха.

Поне засега преследването свърши. Но знаех, че в действителност не е приключило. Някой ме бе взел на мушката и нямах представа нито кой, нито защо.

Позвъних по мобилния на човека от „Лунния гараж“ и се свързах с телефонния секретар на Кийт.

„Кийт, малко съм загазила. Линдси е. Ела да ме изтеглиш.“

Кийт отговори на обаждането и му дадох координатите си. Двадесетте минути преди да спре при мен камионът му за теглене на буксир, ми се видяха цял час. Той закачи бонвила за позорното му връщане у дома, а аз се настаних в кабината до него.

— Това е луксозен автомобил, Линдси — поучаваше ме Кийт. — С него не се очаква да правиш лупинги. На повече от двайсет години е, за бога.

— Добре, де.

Последва дълго мълчание.

— Хубава блузка.

— Благодаря.

— Наистина — повтори той и ме разсмя. — Трябва да носиш по-често такива дрешки.

Вече в гаража, Кийт отвори капака на бонвила.

— Ха. Скъсал се е ремъкът на охладителя.

— Ха. Зная.

— А знаеше ли, че при нужда можеш да го замениш със завързан чорапогащник?

— Да. Но колкото и да е чудно, в аварийния ми комплект с инструменти нямам чорапогащник.

— Имам идея. Защо не взема да купя обратно колата от теб? Ще ти дам стотачка над цената, която ми плати.

— Ще помисля по въпроса. Не.

Кийт се засмя и ми предложи да ме закара вкъщи. Нямаше как да не приема. След като така или иначе щеше да разбере, му разказах онова, което все още не бях споделила с приятелките си, даже не и с Джо.

Казах му за стрелбата от предната нощ.

— И сега мислиш, че някой те следи? Защо не се прибереш у вас, Линдси? Сериозно.

— Защото не мога да оставя този случай нерешен. Не и сега. Особено след като някой изстреля поне дузина куршуми по къщата на сестра ми.

Кийт ме изгледа съчувствено и подръпна козирката на шапката си, докато маневрираше ловко по завоите на пътя.

— Някой да ти е казвал, че си инат?

— Неведнъж. Смята се за добра черта у ченгето.

Разбрах накъде бие. Вече и аз не знаех дали това е признак за смелост или глупост.

Но не бях готова да свия платната.

С Кийт спряхме пред къщата на Кет, алеята беше пълна: експлоръра, камионетката на стъкларя с надпис „Поставяме прозорци“ и голям пикап в цвят син металик, на чиито врати бе изписано „Майстор Сръчко“.

Благодарих на Кийт, че ме докара, и влязох в къщата, следвана по петите от Марта. Вътре заварих грамаден мъж с къси мустачки и тъмна ивица косица около голото теме, който чистеше дивана с прахосмукачка. Загаси уреда и се запознах с „чичо Крис“.

— Изтърсиха се една камара любопитни журналисти. Казах им, че си се изнесла, докато къщата се приведе в ред. Така добре ли е?

— Идеално. Гениално.

— Началник Старк беше тук само преди няколко минути. Каза да му се обадиш, щом можеш.

Пренебрегнах многобройните съобщения, мигащи на телефонния секретар, и се обадих в участъка от кухненския телефон. Вдигна дежурният полицай.

— Шефът дава интервю — съобщи ми. — Става ли да ви се обади той?

— Наистина много бих искала.

— Ще се погрижа, лейтенант.

Затворих и се запътих по коридора към стаята на племенничките ми.

Завивките все още се намираха на пода. Един прозорец беше строшен, а на земята вехнеше филиз от сладък картоф. Здравата бях изтърбушила скрина със стола. Из цялата стая се въргаляха плюшени животинки, които сякаш ме укоряваха.

Ами ако децата бяха вътре?

Какво щеше да стане тогава, Линдси?

Издърпах здравия стол до корковата ламперия, седнах на него и се вторачих в бележките за убийствата. Очите ми попаднаха право на онова, което най-много ме смущаваше.

Понякога най-очебийните факти убягват от погледа, докато не си готов да ги видиш.

И ето че ми се яви гледка в тунела — през шпионките в дрешника на семейство О’Моли.

Преоблякох се и изкарах Марта навън при Пенелъпи. „Играйте си двете и бъдете послушни“. След това внимателно изведох експлоръра покрай камионетката на стъкларя и се измъкнах на улицата.