Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

Шефът завърши речта си. Извърна поглед, натъпка ризата отзад в панталона си и приглади косата си. Стегна се, колкото да не се показва в съвсем отчаян вид. Погледна ме в очите.

— А вие, какво мислите, лейтенант? Хайде, изненадайте ме.

Не видях телата, а лабораторните резултати за това варварско убийство щяха да започнат да се процеждат капка по капка едва след дни. Въпреки това отминах без внимание сарказма на шефа и споделих с него усещането, което трепкаше под лъжичката ми.

— Убийците са били двама — заявих.

Старк отметна глава назад. Почти изплю коментара си:

— Глупости.

— Вижте — започнах, — няма следи от борба, нали? Защо Джо не се е опитал да надвие нападателя си? Бил е грамаден. Планина човек. Да помислим по следния начин — продължих. — Джо е бил изведен от стаята с опрян в гърба нож и се е подчинил, защото не е имал избор. Убиец номер две е останал в спалнята с Анемари.

Очите на шефа зашариха наоколо, оглеждайки нещата от друг ъгъл, моя.

— Искам да видя детската стая — продумах.

Още с прекрачването на прага вещите на Антъни Стардучи ми показаха, че е интелигентно момче. Притежаваше стойностни книги, терариум, пълен със здрави влечуги, и мощен компютър върху бюрото си. Но онова, което най-вече грабна вниманието ми, бяха отпечатъците върху килима от обичайното място на стола до бюрото му. Столът е бил местен. Защо?

Озърнах се и го видях досами вратата.

Сетих се за полицая отвън на пост пред къщата на Сардучи и ме връхлетя внезапно прозрение.

Момчето не било чуло нищо.

А какво щеше да стане, ако е чуло?

Посочих стола на началника.

— Някой да е местил стола? — попитах.

— Никой не е влизал в тази стая.

— Промених си мнението — обявих. — Нападателите не са били двама, а трима. Двамата са се заели с убийствата, третият е трябвало да се справи с момчето, ако се събуди. Седял е точно тук на стола.

Шефът се обърна вцепенен, тръгна по коридора и се върна с млада специалистка по криминалистика. Тя остана при вратата с ролка в ръка, докато не напуснахме стаята, след което я отцепи с лентата.

— Направо не искам да повярвам в това, лейтенант. Достатъчно зле е да си имаме работа само с един психопат.

Задържах втренчения му поглед. Сетне, макар и мимолетно, той се усмихна.

— Не ме цитирайте, ама май казах „ние“.

Напуснах къщата на Сардучи едва в късния следобед. Карах на североизток по „Кабрильо“ и в ума ми жужаха подробности от престъплението и разговора ми с началника. Когато той потвърди, че семейство Сардучи, подобно на жертвите на другите двойни убийства, е било бичувано, споделих с него, че и аз съм имала досег с тези убийства.

Разказах му за Джон Доу №24.

Все още не се свързваха всички точки между убийствата в Залива на полумесеца и моя Джон Доу, но бях почти сигурна, че съм на прав път. Десетгодишната ми практика по разкриване на убийства ме беше научила, че извършителите им може и да се променят с времето, но почеркът винаги остава един и същ. Съчетаването на бичуване с прерязване на гърла беше рядък, навярно уникален почерк.

Светофарът светеше червено, когато наближих кръстовището на няколко преки от къщата на Сардучи. Натиснах спирачката и погледнах в огледалото за задно виждане, при което съзрях към мен да се приближава с висока скорост червена спортна кола. Очаквах, че ще спре, но тя дори не намали.

Не можех да повярвам на очите си какво се случи после. Бях приковала поглед в задното огледало и виждах как колата скъсява разстоянието и връхлита да ме блъсне.

Натиснах клаксона с тяло, но колата просто се уголемяваше в огледалото пред погледа ми. Какво става, по дяволите? Да не би водачът да говори по шибания си мобифон? Вижда ли ме изобщо?

В мен нахлу адреналин и времето се разцепи на елементарни частици. Натиснах газта докрай и мигновено извих волана, за да избегна удара, отлетях от пътя в предната поляна на някаква къща и пометох градинска количка, преди да закова до група борове.

Изкарах експлоръра на заден, омачквайки тревата и се върнах на пътя. След което се спуснах след бързо изчезващия маниак, който едва не се вряза в задната ми седалка и дори не спря, за да види каква катастрофа щеше да причини. Тоя задник едва не ме уби.

Не изпусках от очи колата и я доближих достатъчно, за да разпозная елегантната форма. Беше порше.

Лицето ми пламна от страх и гняв. Натиснах газта до дупка след поршето, което се провираше през уличното движение, прегазвайки през цялото време двойната жълта линия.