Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

— Дай ми само пет минути — отговори Кийт.

Преди да успея да го попитам за нахалника, Кийт се насочи към офиса, а Агню тръгна право към мен. Приближи се на една плюнка разстояние, спря, опря тежко ръка върху капака на колата ми и заби в мен поглед от упор. Последва бавна, многозначителна усмивка.

— Навестяваш бедняците, полицай? Или просто обичаш младо месо? — Тъкмо щях да му отвърна както подобава и Кийт се появи отзад.

— Месо ли ми викаш? — включи се Кийт, застана до мен и пусна слънчевата си усмивка срещу саркастичната на Агню. — А ти бе, стар мръсник.

Беше веселяшка размяна на реплики, при която всеки бранеше позициите си. Настъпи напрегнато мълчание. После Агню отмести ръка от капака на колата ми.

— Хайде, месо. Искам да видя колата си.

Кийт ми смигна и ми върна кредитната карта.

— Обаждай се, Линдси. Става ли?

— Разбира се. Ти също.

Качих се в колата и запалих мотора, но се помаях малко, колкото да видя, че Агню последва Кийт в работилницата. Нещо в този тип не беше наред, но не знаех колко ненаред и какво точно.

Спах лошо. Постоянно се будех от неспокойни, разпокъсани сънища. В момента се надвесвах над умивалника в банята и търках зъбите си с тъпо ожесточение.

Бях раздразнена и бясна и знаех причината.

Със своите заплахи началник Старк фактически ме спираше да проследя улики, които можеха да разрешат най-после случая с убийството на Джон Доу №24. Ако не грешах, убиецът на Доу продължаваше да действа в Залива на полумесеца.

Блъсках чаши и съдове из кухнята, нахраних Марта, направих кафе и дъвках моите пшеничени ядки.

Доглеждах програмата „Днес“ на малкия телевизор в кухнята, когато върху екрана светна червената ивица.

Предаване на ЖИВО. Извънредни новини.

Сериозна млада жена, местна ТВ репортерка, беше застанала пред облицована с червеникаво дърво къща, а зад гърба й сцената на престъплението бе отцепена от улицата с лента. Гласът й надвикваше шума на тълпата, напираща около очертания периметър.

— В седем и трийсет часа тази сутрин Анемари и Джозеф Сардучи бяха открити мъртви в дома им на „Аутлук Роуд“. Закланите им полуголи тела са намерени от тринадесетгодишния им син Антъни, който не е наранен. Преди минути разговаряхме с шефа на полицията Питър Старк.

На екрана се появи кадър пред полицейското управление, където Старк даваше изявление пред репортери. Всеки се блъскаше да излезе напред. Някои микрофони носеха знаците на каналите си. Беше си истинска обсада.

Усилих звука.

— Директор Старк, вярно ли е, че семейство Сардучи са били заклани като животни?

— Началник! Ето тук! Тони Сардучи ли ги е открил? Детето ли е открило родителите си?

— Ей, Пит, имате ли заподозрян?

Наблюдавах като хипнотизирана как Старк лавира на косъм. Да каже истината или да излъже и после да си плаща, но да опази общественото спокойствие и да не изпусне никаква информация, от която да се възползва убиецът. Бях виждала това изражение на лицето на полицейския началник Муз, когато във Вашингтон вилнееше на свобода един снайперист.

— Вижте, не мога да ви кажа нищо повече от това — заяви Старк. — Още двама души са загинали, но не мога да съобщавам подробности от следствен характер. По следите сме. И ще осведомяваме обществото, щом имаме нещо съществено налице.

Сграбчих един стол, издърпах го пред самия екран и седнах. Въпреки че бях видяла толкова убити хора, този случай ме засягаше дълбоко.

Не вярвах, че съм способна на такава реакция. Бях толкова потресена от наглостта на убиеца, че се тресях.

Чрез моя посредник, телевизора, се присъединих към стълпотворението пред полицейския участък. Улових се, че разговарям с тринадесетинчовия „Сони“ и посърналия екранен образ на началник Старк.

— Кой върши това, шефе? Кой, по дяволите, убива всички тези хора?

Пристигнах тъкмо когато изнасяха телата от къщата. Паркирах между две черно-бели коли на поляната и огледах изумителното архитектурно творение от стъкло и червеникава секвоя.

Зяпащата тълпа се раздели, за да направи път на санитарите, които свалиха носилките по стълбите плъзнаха чувалите в зиналата паст на линейката. Въпреки че не познавах Анемари и Джозеф Сардучи, налегна ме неизмерима тъга.

Проврях се между хората до входната врата, охранявана от униформен служител, който стоеше с ръце на гърба и се чувстваше в свои води.