Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

— Бях тръгнала да взема момчетата от училище — изрече Агнес. — Първо се отбих до къщата на Джейк и Алис да проверя имат ли нужда от мляко или плодов сок. Джейк беше гол, лежеше мъртъв в антрето. А Алис беше на стълбището.

Гледах напрегнато Агнес, подканвайки я с поглед да продължи.

— Аз измих кръвта — изрече тя с въздишка. Погледна ме, сякаш очакваше самата тя да бъде набита. — Облякох ги. Не исках никой да ги вижда в този вид.

— Значи си унищожила сцената на престъплението.

— Не исках момчетата да видят всичката оная кръв.

Един месец по-рано нямаше да го направя. Щях да съм твърде погълната от мисли за работата, която ми предстои. Изправих се и разтворих ръце да прегърна Агнес Долтри.

Тя сложи глава на рамото ми и се разрида неудържимо. Вече разбирах. Агнес не получаваше от съпруга си утехата, от която се нуждаеше. Раменете й се тресяха толкова силно, че почти физически чувствах болката й, сякаш я познавах, сякаш обичах семейството й толкова, колкото самата нея.

Мъката на Агнес ме потресе толкова дълбоко, че изпитах отново самотата от загубата на близки хора, които съм обичала: майка ми, Крис, Джил.

Чух далечния звънец на входната врата. Все още държах Агнес в прегръдката си, когато съпругът й се върна в кухнята.

— Някой иска да се види с вас — изрече той. От тялото му струеше гняв като миризма на вкиснато.

— Да види мен?

Мъжът, който ме очакваше в дневната, беше като нагледно помагало по нюанси на кафявото: кафяво спортно яке и кафяв панталон, вратовръзка на кафяви райета. Имаше кафява коса, гъсти кафяви мустаци и непреклонни кафяви очи.

Но лицето му беше почервеняло. Изглеждаше, като че ще се пръсне от ярост.

— Лейтенант Боксър? Аз съм Питър Старк, шеф на полицията в Залива на полумесеца. Трябва да ме последвате.

Паркирах експлоръра на мястото „за гости“ пред сивия полицейски участък с архитектура в стил бараки. Началник Старк излезе от колата си и закрачи през чакъла към сградата, без да се обръща да погледне дали го следвам.

Толкоз за професионалната учтивост.

Първото нещо, което ми се наби в очи при влизането в кабинета му, беше девиз в рамка над бюрото му: „Направи правилното нещо и го свърши добре.“ Сетне огледах бъркотията вътре: камари книжа върху всяка възможна повърхност, стар факс и стара копирна машина, накривени прашни снимки по стената, на които Старк позираше с мъртви животни. Половин сандвич със сирене върху кантонерка.

Шефът свали якето си, излагайки на показ масивен гръден кош и чудовищни бицепси. Закачи го на една кука зад вратата.

— Седнете, лейтенант. Непрекъснато слушам за вас — отсече, ровейки се из натрупаните съобщения за телефонни обаждания.

От къщата на Долтри до този момент не ме погледна ни веднъж в очите. Махнах мотоциклетната каска от един стол встрани, оставих я на пода и седнах.

— Какво, по дяволите, си мислите, че вършите? — запита той.

— Моля?

— Какво, по дяволите, ви дава право да се намъквате в задния ми двор и да си врете носа навсякъде? — натърти с дълбаещ в очите ми поглед. — Вие сте на ограничен режим, нали така, лейтенант?

— При цялото ми уважение, шефе, просто не ви разбирам.

— Не се занасяйте с мен, Боксър. Приказките за вас ви изпреварват като изтървана стрелба. Нищо чудно да сте застреляли онези деца без причина…

— Ей, чакайте…

— Може да сте се изплашили, загубили сте самообладание, каквото и да е. Важното е, че това ви прави опасно ченге. Схващате ли?

Отлично схванах посланието. Този приятел имаше по-висок чин от моя и един доклад от него, че нарушавам полицейските процедури или не се подчинявам на преки заповеди, можеше много да ми навреди. Въпреки това запазих неутрално изражение.

— Мисля, че тези скорошни убийства имат връзка с мой неразкрит случай — изтъкнах. — Почеркът на убиеца изглежда същият. Можем взаимно да си помогнем.

— Не използвайте думата „ние“ с мен, Боксър. Вие сте подсъдима. И не се бъркайте в моите местопрестъпления. Оставете свидетелите ми на мира. Разхождайте се, прочетете някоя книга. Вземете се в ръце. Каквото искате. Само стойте далеч от мен.

Когато заговорих отново, гласът ми беше толкова изопнат, че въжеиграч би стигнал по него до другия край на стаята.

— Знаете ли, шефе, на ваше място бих мислила само за психопата, който се разхожда свободно из вашия район. Нямаше да ми дава мира мисълта „как да го закова завинаги.“ Даже щях да приветствам, ако един награждаван следовател по убийства пожелае да ми помогне. Но ние явно мислим различно.