Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

Разбрах, че е професионалист, тъй като ми отправи любезна усмивка и изпитателен поглед. Пробвах късмета си и показах значката.

— Шефът е вътре, лейтенант.

Натиснах звънеца. Прозвучаха първите акорди от „Четирите сезона“ на Вивалди.

Вратата отвори началник Старк и щом ме видя, стисна челюсти.

— По каква шибана работа сте тук пък вие? — процеди през зъби.

Вложих цялото си сърце в отговора, тъй като казвах истината:

— Искам да помогна, по дяволите. Може ли да вляза?

Гледахме се един друг през прага, докато накрая Старк премигна.

— Някой да ви е казвал, че сте досадна като конска муха? — произнесе той и ми направи път да вляза.

— Да. И благодаря.

— Не благодарете на мен. Обадих се на един приятел от Дирекция на полицията в Сан Франциско. Чарли Клапър каза, че сте добро ченге. Излиза прав само в половината от случаите. Не ме карайте да съжалявам.

— Честно ли мислите, че може да съжалявате повече, отколкото в момента?

Минах покрай Старк през фоайето и влязох в дневна, цялата в прозорци към водната шир долу. Мебелировката беше в минималистичен скандинавски стил: изчистени линии, тънкотъканни килими, абстрактно изкуство и макар съпрузите Сардучи да бяха мъртви, усещах присъствието им в предметите, които бяха оставили след себе си.

Още докато подреждах в мислите си всичко видяно, забелязах какво липсва. На долния етаж не беше поставена никаква полицейска маркировка, нямаше конуси, етикети, тебешири и прочие. Тогава откъде беше влязъл убиецът?

Обърнах се към шефа.

— Ще имате ли нещо против да ми покажете местопрестъплението?

— Извергът се е вмъкнал през капандура на горния етаж — поясни Старк.

Голямата спалня изглеждаше не само студена, но и някак изпразнена, сякаш стаята страдаше от жестоката загуба.

Прозорците бяха отворени и вертикалните щори потракваха в бриза като кости на скелет. Смачканото снежно-синкаво спално бельо беше оплискано с артериална кръв, от което стаята изглеждаше дори още по-ледена.

Поне пет-шестима технически лица-криминалисти поставяха в пликове всевъзможни дреболии от разни лавици, вакуумираха килима, взимаха отпечатъци от повърхности. Като изключим кръвта, стаята имаше странно подреден вид.

Помолих за хирургически ръкавици и се наведох да огледам отблизо студийната фотография на семейство Сардучи върху бюрото. Анемари беше хубаво миньонче. Джо имаше вид на „добродушен великан“, прегърнал гордо съпругата и сина си.

Защо някой би пожелал смъртта на тази двойка?

— Гърлото на Анемари е прерязано — обади се Старк, прекъсвайки мислите ми. — Почти е обезглавена.

Посочи напоения с кръв килим край леглото.

— Беше паднала тук. Джо не е бил в леглото, когато е станало.

Старк отбеляза, че кръвта на Анемари е разплискана по леглото във всички посоки и че кървавите пръски са непрекъснати.

— Няма следи от борба — изтъкна шефът. — Джо си го е получил в банята.

Последвах Старк през светлобежовия килим към банята от бял мрамор. Ярка кръв се бе стекла в едната страна на помещението, а върху стената на височина до коленете имаше странично оплискване. То се стичаше по стената, свързваше се със съсирената локва на пода. Видях очертанието на тялото на Джо, където беше паднал.

Клекнах, за да го огледам по-добре.

— Убиецът трябва да е намерил жената сама в леглото — сподели с мен шефът хипотезата си. — Може да е сложил ръка върху устата й и да я е питал „Къде е съпругът ти?“ Или е чул шума от казанчето на тоалетната. Тогава е видял сметката на Анемари за нула време. После изненадал Джо в тоалетната. Джо сигурно е чул, че вратата се отваря, попитал е: „Скъпа?“ След което го е видял. „Чакайте, кой сте вие? Какво искате?“

— Тази кръв е от раната на врата му — изтъкнах аз и посочих кървавата следа ниско по стената. — Наложило се е убиецът да повали Джо на четири крака, за да има контрол над него. Джо е бил по-едрият от двамата.

— Да — произнесе уморено Старк. — Както изглежда, успял е да го свали, застанал е зад него, дръпнал е главата му назад за косата и… — прокара пръст през гърлото си.

Зададох въпроси и началникът ми отговори: Нищо не е откраднато. Момчето не е чуло и звук. Приятели и съседи дошли да кажат, че семейство Сардучи били щастливи и не са имали никакъв враг на този свят.

— Точно като семейство Долтри — изтъкна Старк. — Същата е и историята с О’Моли. Няма оръжие, няма улики, нищо нередно с финансите им, никакъв явен мотив. Жертвите не са се познавали помежду си. — Лицето на шефа посърна. За частица от секундата показа уязвимостта си и видях болката му. — Единственото общо между тях е, че са били брачни двойки — продължи. — И къде ни отвежда това? Осемдесет процента от хората в Залива на полумесеца са женени. Мамка му, целият град е потресен. В това число и аз.