Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

Малката ми реч накара началника да примигне един-два пъти, тъй че се възползвах от сгодния случай да си тръгна с достойнство.

— Знаете как да ме намерите — казах и напуснах полицейския участък.

Чувах, сякаш наяве моята адвокатка да ми шепне в ухото: отпусни се, не се набивай в очи. Дръжки, Юки. Със същия успех можеше да ме посъветваш да започна уроци по арфа.

Запалих двигателя и отпраших от паркинга.

Карах по Главната улица и си мърморех под нос нови неща, които ми се щеше да бях казала на началника, когато забелязах, че лампичката за бензина свети плътно червено, сякаш крещи „Линдси, горивото ти свърши!“

Спрях в бензиностанцията на лунния човек, прекарах експлоръра през окачения звънец и когато Кийт не се появи, прекосих асфалтовата настилка и потънах в дълбините на работилницата му.

Парчето на Дорс „Ездачи в бурята“ гърмеше с все сила, когато отворих вратата към ремонтния стенд.

На стената вдясно висеше календар със снимка на мис юни с нищо по себе си, освен чупка в косата. Над нея се разкриваше прекрасна гледка: редки и красиви емблеми на разни марки коли — бентлита, ягуари, мазерати — върху лакирани дървени поставки, същински трофеи. Свит на топка в средата на една гума похъркваше тлъст оранжев тигров котарак.

Възхитих се на червеното порше, паркирано върху стенда и се обърнах към джинсите и работните ботуши на Кийт в канала под стенда.

— Бива си я — рекох.

Кийт се измъкна изпод колата с изцапано с машинно масло лице и сияеща усмивка.

— Бива си я и още как! — Излезе от канала, избърса ръце с парцал и намали музиката. — И така, Линдси, проблеми ли имаш с бонвила?

— Никакви. Смених генератора за променливия ток и свещите. Двигателят мърка като ей този приятел.

— Това е Косматко — поясни Кийт и почеса котарака под брадичката. — Бойният ми котарак. Преди няколко години пътува върху карбуратора на един пикап.

— Олеле!

— През целия път от Енсино. Изгори си лапите, но сега е като чисто нов, нали, приятелче?

Кийт ме попита дали ми трябва бензин и аз потвърдих. Излязохме заедно на мекото следобедно слънце.

— Снощи те видях по телевизията — подхвърли Кийт, докато висококачественото гориво заклокочи към обемистия резервоар на експлоръра.

— Не може да бъде.

— Вярно. Даваха адвокатката ти по новините и показаха твоя снимка в униформа — ухили се. — Значи наистина си ченге.

— Не си ми повярвал?

Младежът сви подкупващо рамене.

— Не че не съм ти повярвал. Но ми беше все тая, Линдси. Или си ченге, или просто си много печена.

Подсвирнах, а лицето на Кийт се набърчи от смях. След малко му разказах за случая Кабът — само в общи линии, без излишен патос и емоции. Кийт прояви разбиране, беше ми сто пъти по-забавно да се говоря с него, отколкото с началник Старк. Дявол да го вземе, вниманието му даже ми беше приятно. Брад Пит, какво да го правиш?

Той отвори капака на експлоръра, измъкна маслопоказателя и ме забоде с ясносините си очи. Вгледах се в тях достатъчно дълго, за да забележа, че ирисите му имаха тъмносин кръг по края и бяха изпъстрени с кафеникави петънца като златист прах.

— Имаш нужда от масло — чух го да произнася. Усетих, че се изчервявам.

— Ами да. Добре.

Кийт отвори туба „Кастрол“ и наля в мотора. Докато вършеше това, пъхна свободната си ръка в задния джоб на джинсите, заемайки заучена непринудена поза.

— Хайде, задоволи любопитството ми — настоя. — Разкажи ми за твоя приятел.

Съвзех се от каквото и по дяволите да се случваше помежду ни и му разказах за Джо: колко готин човек е, колко е забавен, мил и колко е умен.

— Работи във Вашингтон. Националната служба за сигурност.

— Впечатлен съм — каза Кийт.

Видях го как преглътна, преди да ме попита:

— Влюбена ли си в него?

Кимнах и си представих лицето на Джо, дадох си сметка колко ми липсва.

— Щастливец е този Маникоти.

— Молинари — поправих го с усмивка.

— Молинари, Маникоти, важното, че е щастливец — заяви Кийт и затвори капака. Точно в този момент един черен седни с номера на кола под наем спря пред гаража.

— Мамка му — промърмори Кийт. — Господин Порше пристига, а колата му не е готова.

Докато му подавах кредитната си карта, „г-н Порше“ излезе от наетия автомобил и попадна в периферното ми полезрение.

— Здрасти, Кийт — викна той. — Става ли работата, мой човек?

Чакай малко. Та аз го познавам. На дневна светлина изглеждаше по-стар, но беше същият противен тип, който ни се натрапваше в „Корморан“. Денис Агню.