Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

Гърлото ми се стегна при спомена за гледката; беше толкова жива, сякаш в момента стоях в хотелската стая и се молех: Господи, измъкни ме оттук. Отпих от гадното кафе, преди да събера сили да продължа.

— Беше облечен само с две неща: обикновен хавлиен чорап, като стотици други чорапи от този вид, продавани из цялата страна по онова време, и тениска от „Дистилъри“. Знаеш ли заведението?

Боб кимна:

— Обзалагам се, че всеки турист, минал през Залива на полумесеца от 1930 година насам, е ял там.

— Да. Страхотна улика, няма що.

— И как е умрял?

— Прерязано с нож гърло. Имаше и следи от бой с камшик по задника. Да ти звучи познато?

Боб кимна отново. Слушаше ме внимателно, тъй че продължих. Разказах му как съм претърсвала в продължение на седмици града и Залива.

— Никой не потърси жертвата, Боб. Пръстовите му отпечатъци не бяха картотекирани, а стаята, в която е загинал, беше адски мръсна, класически пример за съсипани следи. Не разполагахме с абсолютно никакви улики.

Никой не потърси тялото, което не е толкова необичайно; същата година вече имахме двадесет и трима непотърсени Джон Доуовци. Но още помня колко невинно беше младежкото му лице. Беше със сини очи — уточних — и светлорижа коса. А сега, след толкова години, още убийства със същия почерк.

— Знаеш ли кое е най-смразяващото, Линдси? Да си мислиш, че убиецът може да живее в този град…

Телефонът иззвъня и прекъсна Боб насред изречението.

— Робърт Хинтън — обади се той.

В следващата секунда кръвта се изцеди от лицето му. Настана мълчание, прекъсвано от неговото „ъхъ, ъхъ“, след което каза:

— Благодаря, че ме осведомяваш — и затвори. — Един приятел, който работи в „Газет“ — обясни Боб. — Тялото на Бен О’Моли е намерено от някакви момчета, които били на излет в гората.

Родителите на Джейк Долтри живееха в жилищен комплекс в Пало Алто на тридесет минути шофиране от Залива на полумесеца. Паркирах експлоръра на улицата пред леката кремава еднофамилна постройка, една от десетките подобни на улица „Брайтън“.

Едър мъж със запуснат вид, дълга посивяла коса, облечен в трикотажна риза и син рипсен панталон отвори вратата.

— Г-н Ричард Долтри?

— Не искаме никого — рече той и тръшна вратата.

Затръшвали са ми и по-силно вратата, мой човек. Извадих полицейската значка и позвъних отново. Този път вратата отвори дребна женица с къносана коса с посивели корени, облечена в пеньоар на зайчета.

— С какво мога да ви помогна?

— Аз съм лейтенант Линдси Боксър от Дирекция на полицията в Сан Франциско. Разследвам неразкрито убийство от нашите архиви.

— И какво общо има това с нас?

— Смятам, че има сходства между стар мой случай и смъртта на Джейк и Алис Долтри.

— Аз съм Агнес, майката на Джейк. — Жената отвори вратата. — Моля, извинете съпруга ми. Бяхме подложени на истинско мъчение. Журналистите са просто ужасни.

Последвах възрастната женица в къщата, която миришеше на безир и влязохме в кухня, непроменяна от времето, когато Хинкли стреля по Рейгън. Седнахме край маса с червен пластмасов плот и през прозореца виждах задния двор. Две момченца си играеха с камиони в оградена пясъчна площадка.

— Горките ми внучета — произнесе г-жа Долтри. — Как можа да им се случи!

Мъката на Агнес Долтри личеше в дълбоките бръчки по лицето и в приведените й рамене. Виждах колко отчаяно се нуждае да поговори с някого, който все още не беше чул цялата история.

— Разкажете ми какво се случи — насърчих я. — Разкажете ми всичко, което знаете.

— Джейк беше буйно дете — заразправя тя. — Не беше лош, но, нали разбирате, своенравен. Когато се запозна с Алис, сякаш порасна за една нощ. Бяха толкова влюбени и много искаха да имат деца. При раждането на момчетата, Джейк се закле да стане баща за пример. Много обичаше близнаците, лейтенант, и спази обещанието си. Беше толкова добър баща и имаха такъв хубав брак с Алис, ох…

Тя сложи ръка на сърцето си и заклати отчаяно глава. Не беше в състояние да продължи, а не бе споделяла с никого за убийствата.

Агнес сведе очи към масата, когато съпругът й влезе в кухнята. Той ми хвърли яден поглед, извади една бира от хладилника, тресна вратата и излезе.

— Ричард още ми е сърдит — поясни тя.

— За какво, Агнес?

— Аз извърших нещо лошо.

Просто умирах да разбера. Положих длан върху голата й ръка и при докосването ми сълзите й рукнаха от очите.

— Разкажи ми — настоях меко.

Тя сграбчи няколко хартиени салфетки от кутията и ги притисна към очите си.