Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

— Ей, Денис — подвикнах, като извадих от дамската си чанта полицейската значка и я тикнах под носа му, — аз съм полицейски служител и разговорът е служебен. Ясно ли е?

Видях как пулсът заби в слепоочията му, докато се опитваше да се измъкне с достойнство.

— Не бива да правите прибързани заключения, полицай. Особено за хора, които не познавате.

Агню се върна на бара, остави някакви банкноти и ни хвърли последен поглед.

— А сега умната, защото ще има да се виждаме.

Сетне отвори рязко вратата, която водеше към паркинга.

— Добре го отряза, Линдси. — Кароли сви пръсти като пистолет и издуха въображаемия дим от върха на показалеца си.

— Ама че лепка — отбелязах. — Видя ли изражението му? Сякаш не можеше да повярва, че го издухвам. За кого се мисли? За Джордж Клуни ли?

— Сигурно — съгласи се новата ми приятелка. — Неговото мамче и неговото огледало цял живот са му говорили, че е неустоим.

Голям майтап! Разсмяхме се и си чукнахме чашите. Чувствах се страхотно с Кароли, сякаш я познавах от години. Покрай нея спрях да мисля за Денис Агню, за убийци и трупове и даже за приближаващата дата на съдебния процес.

Вдигнах ръка и поръчах по още една бира.

Търсача скри новия си нож под предната седалка на колата, след което излезе от нея и отвори вратата на денонощния магазин. Моментално се почувства освежен от пуснатия климатик и от успокояващата гледка на високите хладилници, пълни с газирани напитки и бира.

Остана особено доволен, че вижда една дребна брюнетка, облечена в скъп спортен костюм, която се бе наредила пред касата.

Името й беше Анемари Сардучи и Търсача знаеше, че тя ще се прибере след последната си покупка за деня. Щеше да си купи бутилка вносна минерална вода, да се върне у дома пеша и да вечеря със семейството си в своята къща с изглед към залива.

Търсача вече знаеше много за Анемари: че е суетна по отношение на петдесет и един килограмовата си фигура; че се чука с личния си треньор; че синът й продава наркотици на съучениците си и че изпитва безумна завист към сестра си Джулиет, която има постоянна роля в дневен сапунен сериал, сниман в Лос Анджелис.

Знаеше още, че е авторка на електронен дневник под виртуалния псевдоним Порочната Роза. Навярно беше един от най-ревностните й читатели в течение на месеци. Даже се бе подписал в „книгата й за гости“ със собствения си интернет-псевдоним.

„Харесвам начина ви на мислене.

Търсача напълни една картонена чаша със силно черно кафе от машината в ъгъла на магазина и се нареди на опашката зад г-жа Сардучи. Блъсна се леко в нея, докосна гърдите й уж случайно.

— Съжалявам. О, вие ли сте, Анемари — изрече.

— Да, здрасти — отвърна му тя с отегчен поглед и кимване. Подаде петдоларова банкнота на русолявата касиерка, взе си рестото за бутилираната вода и напусна магазина, без да каже довиждане.

Търсача наблюдаваше как Анемари излиза от магазина, въртейки малкото си дупе, защото имаше този навик. След час-два вече щеше да чете дневника й онлайн с всичките ексцентричности, които тя не желаеше да разкрива пред хората от реалния й живот.

Доскоро, Порочна Розо.

Когато Кароли ми позвъни и ме помоли да наглеждам Алисън за няколко часа, ми идваше да й кажа: „Моля те, само не искай от мен да ставам детегледачка.“ Но Кароли ме хвана, преди да го изрека.

— На Али много й липсва прасето — каза. — Ако я пуснеш да гледа Пенелъпи, ще се забавлява сама, а аз ще мога да си оправя кътника при зъболекаря. Много ще съм ти благодарна, Линдси.

След половин час Алисън изскокна от миниджипа на майка си и се затича към входа. Тъмната й лъскава коса бе хваната на две опашки. Беше облечена от главата до маратонките в розово.

— Здравей, Али.

— Донесох ябълки — съобщи ми тя, втурвайки се в къщата. — Почакай и ще видиш.

— Ъ-хъ — измънках с престорен ентусиазъм.

Още щом отворих задната врата, Пенелъпи се спусна в тръс към оградата и загрухтя високо, а Алисън й отвърна, наподобявайки нейните звуци. Вече очаквах съседите да пратят при нас някой от дружеството за защита на животните, когато Алисън ми се ухили и каза:

— На това му казваме прасешки език.

— Да, обясниха ми.

— Ама това е истински език — настоя Алисън. Почеса гърба на свинята с греблото и Пенелъпи се изтърколи по гръб, вирнала крака в екстаз. — Когато Пенелъпи беше малко прасенце, живееше в голяма кочина до морето с прасета от цял свят — осведоми ме Али. — По цяла нощ стоеше и си приказваше с другите прасета, а през деня правеше педикюри, които се викат прасекюри.