Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

Заведението предлагаше аламинути, шест вида наливна бира, силна музика и тълпа народ в петък вечер. Огледах се наоколо и забелязах Кароли Браун на една маса до бара. Беше облечена в лек панталон и елегантен розов пуловер. На врата й дискретно проблясваше златно кръстче.

Госпожа готвачката в свободната си вечер.

Кароли ме забеляза миг по-късно, усмихна ми се широко и ми направи жест да седна при нея. Проправих си път през тълпата и я прегърнах леко, когато тя стана да ме поздрави.

Поръчахме си пиво „Питс Уикид“ и лингуини с миди и както понякога се случва с жените, станахме близки за нула време. Кароли беше инструктирана за мен от сестра ми Кет и знаеше за стрелбата, обрекла ме на бавно гърчене в калифорнийската съдебна система.

— Не прецених добре ситуацията, тъй като бяха деца — обяснявах на Кароли. — И след като стреляха по партньора ми и мен, трябваше да ги обезвредя.

— Това наистина е кошмарно, Линдси.

— И още как. Да убиеш дете. Никога не съм предполагала, че съм способна на такова нещо.

— Принудили са те да го сториш.

— Те бяха убийци, Кароли. Бяха очистили две деца и когато ги задържахме, вече нямаха друг изход. Как да повярва човек, че хлапетии като тях двете, облагодетелствани с всички предимства в живота, могат да стигнат дотам!

— Да, зная. Но ако съдя по стотиците деца, които са минали през моето училище, повярвай ми, психично увредени подрастващи се пръкват навсякъде — увери ме Кароли.

Когато заговори за увредените деца, нещо сякаш ме удари по главата. Видях себе си като малка как отхвърчам през стаята и се блъскам в бюрото си. „Не смей да ми противоречиш, госпожичке.“ Баща ми се клатушка на прага като господар-исполин. Самата аз бях увредено дете.

С усилие се върнах към атмосферата на „Корморан“.

— Та, Линдси, в какво положение си, неомъжена или разведена? — питаше ме Кароли.

— Разведена, от един човек, който ми е като брата, дето никога не съм имала — отвърнах и изпитах облекчение, че тя смени темата. — Но бих се оставила да ме придумат отново да се обвържа.

— Сега се сещам — рече Кароли с усмивка. — Ако не се лъжа, ти май си имаше компания, когато пристигнах със сладките.

Ухилих се при спомена как отворих врата по ризата на Джо. Тъкмо се канех да разкажа на Кароли за Джо, когато вниманието ми бе отвлечено от някакво раздвижване зад нея.

Бях забелязала на бара трима типа, които пиеха стабилно. Неочаквано двамата си тръгнаха. Третият, който остана, беше поразително красив: тъмна чуплива коса, правилни черти на лицето, очила без рамки, изгладен панталон и поло блуза марка „Ралф Лоран“.

Барманът изтри тезгяха с парцал и го чух да пита:

— Още едно?

— Всъщност искам да опитам онази брюнетка, дето е колкото една халба. Бих се пробвал и с високата блондинка.

Въпреки че подмятането бе придружено с мила усмивка, почувствах, че нещо в този тип не е съвсем наред. На вид го докарваше като банкера Морган, но звучеше като търговски пътник, който живее от комисиони.

Челюстта ми се стегна, когато той се завъртя на стола си край бара и впи поглед в мен.

Автоматично изготвих описанието му: от бялата раса, висок към метър и осемдесет и осем, тежък около осемдесет и пет кила, четирийсет-четирийсет и двегодишен, без особени белези, освен зарастваща рана между палеца и показалеца на дясната ръка. Сякаш е бил порязан с нож.

Мъжът слезе от стола на бара и се запъти към нас.

Прошепнах на Кароли:

— Грешката е моя. Погледнах го.

Направих всичко възможно да го откажа от намерението му, като демонстративно обърнах лице към Кароли, но той продължи да се приближава.

— Как са двете дами тази вечер? Толкова сте хубави и двете, че не можех да не ви кажа здрасти.

— Благодаря — рече Кароли. — Много мило — след което му обърна гръб.

— Аз съм Денис Агню — продължи да настъпва той. — Явно не ме познавате, но вижте, можем да променим това. Няма ли да ми предложите стол, момичета? Черпя ви една вечеря.

— Благодаря, Денис — казах, — но ние си прекарваме чудесно сами. Нали разбираш, излезли сме по женски.

По лицето му пробяга гримаса, като притъмняване от спад на тока. Но само след миг си възвърна нахалството и чаровната усмивка.

— Чак пък толкова прекрасно! Хайде. Даже да сте момичета, които не си падат по мъже, на мен не ми пречи. Просто една вечеря.

По някакъв шантав начин в Денис Агню се смесваха галантност и дебелоочие, но каквото и да бе намислил, вече ми бе писнало.