Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

Осведомих Синди и Клеър за първата ми случайна среща с Агню в бар „Корморан“, за стълкновението ни в гаража на Кийт и как едва не се вклини в задницата на колата ми. След което им описах до най-малки подробности безумното ми посещение в „Палавниците“.

— Той ти е казал такова нещо?! — възкликна Синди, след като им цитирах думите на Агню за жените с тъй „ниско мнение за себе си, че си въобразяват чрез самоунижение с мъжете да се почувстват по-силни“. Страните й пламнаха от гняв. — Ама тоя тип направо си го проси, не, плаче за съд!

Изсмях се и й казах:

— Агню си има стена на славата, нещо като онази в офиса на Тони в Бада Бинг. Да можеше да видиш снимките, подписани от разни порнокралици и мутри! Не е за вярване! Клеър, ако обичаш, би ли отворила плика вместо мен?

Клеър измъкна от плика три листа, захванати с телбод. Към тях Джейкъби беше залепил бележка: „Да се изпратят по пощата“.

— Прочети ги на глас, ако не възразяваш — каза Синди и се наведе назад през облегната на предното място.

— Имал е дребни закононарушения: каране в нетрезво състояние, сбиване, домашно насилие, задържан е за наркотици, лежал е за кратко във „Фолсъм“ 4 4 Затвор в Калифорния. — Б.пр. . Аха, ето го на, Линдс. Пише, че преди пет години му е било повдигано обвинение за тежко престъпление, убийство. Делото е прекратено.

Пресегнах се и отлепих бележката с почерка на Джейкъби:

„Жертвата е приятелката на Агню. Защитавал го е адвокат Ралф Бранкузи.“

Коментарът беше излишен. Всички знаехме кой е Бранкузи — прословут адвокат по углавни дела. Можеха да си го позволят само богаташите.

Бранкузи беше предпочитаният адвокат на мутрите.

Когато се върнахме в къщата на Кет, на алеята беше спряла патрулна кола и началник Старк закрачи към нас. Както обикновено беше навъсен, с мрачно сключени вежди и поглед, който не вещаеше нищо добро.

— Какво има, шефе? Какво се е случило сега?

— Съдебният лекар започва аутопсия на семейство Сардучи — съобщи, примижал от слънцето. — Вие сте официално поканена.

Прикрих прилива на вълнение от деликатност към шефа. Представих му Синди и Клеър.

— Д-р Уошбърн е главен съдебномедицински експерт на Сан Франциско — обясних. — Може ли да присъства?

— Разбира се, защо не? — съгласи се неохотно Старк. — Приемам всяка помощ. Бързо се уча, нали?

Синди изгледа трима ни и видя, че не е включена в поканата. Нямаше как, беше от пресата.

— Схванах — обади се добродушно тя. — Не се притеснявайте, ще се помотая тук. Имам си лаптоп, имам си срок. Нали съм прокажена.

Двете с Клеър се върнахме в бонвила и последвахме по магистралата колата на началника.

— Това е страхотно — казах аз, преливаща от ентусиазъм. — Пусна ме да участвам в разследването.

— А аз какво правя? — запита Клеър и поклати глава. — Помагам и подстрекавам абсолютно неразумната ти намеса, когато и двете много добре знаем, че трябва да си паркираш задника на верандата с джин и тоник в ръка и вирнати крака на перилата.

Разсмях се.

— Признай си — рекох, — че и ти си пристрастена като мен. Не можеш да зарежеш случая, не съм ли права?

— Ти си побъркана — изрече Клеър с неохота. Сетне вдигна поглед към мен и ухилената ми физиономия я зарази. — Ще ме убиеш, Линдси. Наистина. Но ти да му мислиш, душко.

След десетина минути последвахме колата на Старк, коя то се отклони от магистралата и навлезе и Мос Бийч.

Моргата се помещаваше в сутерена на медицинския център „Сетън“. Представляваше облицована с бели плочки зала с неосквернено и свежо излъчване като на щанд за замразени храни в супермаркет. В дъното й приглушено бръмчеше хладилник.

Кимнах на двамата криминалисти, които мърмореха срещу бюрократичните въртели, докато сгъваха дрехите на жертвите и ги прибираха в кафяви хартиени пликове за веществени доказателства.

Веднага ме привлякоха масите за аутопсия, където младият асистент на съдебния лекар изтриваше телата на съпрузите Сардучи с гъба и ги обливаше с маркуч. При моето приближаване той спря водата и отстъпи встрани.

Джозеф и Анемари Сардучи лежаха голи под яркото осветление. По лъскавите им тела липсваха други белези, освен грозните прорезни рани през шиите, а в смъртта лицата им изглеждаха спокойни като на спящи деца.

Клеър извика името ми и ме изтръгна от безмълвното общуване с мъртвите. Обърнах се, а тя ме представи на мъж в синьо работно облекло с найлонова престилка и мрежа върху посивялата коса. Беше слаб, леко прегърбен, с крива усмивка, сякаш бе прекарал паралич или инсулт.