Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

— Не е само подаръкът. А и ето това.

Отворих очи и го видях да сочи към дребните разкривени буквички, изписани с химикалка върху гърдите му. Беше написал името ми върху сърцето си.

Линдси.

— Голям образ си — рекох с усмивка.

— Не, романтичен съм.

С Джо нещата не опираха само до секса. Той беше твърде реална и твърде добра личност, за да мисля за него просто като за готин тип и приятно развлечение. Но плащах ужасна цена за това, че чувствах много повече. В моменти като този, когато службите ни го позволяваха, сме имали неописуеми мигове на интимност. После идваше утрото и Джо пак хващаше самолета за Вашингтон, а аз не знаех кога ще го видя отново и щях ли пак да се чувствам толкова добре.

Хората казват, че любовта те открива, когато си готов за нея.

Бях ли готова?

Последния път, когато бях обичала мъж толкова силно, той загина от ужасна смърт.

А Джо?

Той пък се бе опарил от развода си. Беше ли способен да се довери отново?

В момента лежах в ръцете му, а сърцето ми се разкъсваше между желанието да съборя всички стени и желанието ми да се предпазя от болката на една неизбежна раздяла.

— Къде си, Линдс?

— Тук съм. Тук.

Вкопчена в Джо, си налагах да се върна към настоящето. Целувахме се и се докосвахме, докато отново се сляхме в съвършена хармония. Изстенах и казах на Джо колко е хубаво да е в мен, колко е добър.

— Обичам те, Линдс — промърмори той.

Произнесох името му, казах, че го обичам, вълната на удоволствието ме понесе и пуснах уплашените, подкопаващи съзнанието мисли да отлетят от мен.

После дълго останахме прегърнати, затаили дъх се съвземахме от главозамайването, когато чухме звънеца на входната врата.

— По дяволите! — прошепнах. — Да се направим, че не го чуваме.

— Трябва да отворя — промълви тихо Джо. — Може да е за мен.

Претърколих се върху тялото на Джо, навлякох синята му риза върху късите си джинси и отидох до вратата. На предната веранда бе застанала привлекателна жена на около петдесетина години с очаквателна усмивка на лицето. Беше твърде стилна в тенис роклята и марковия си пуловер, за да е от Свидетелите на Йехова и имаше прекалено бляскав слънчев загар за федерален агент.

Представи се като Кароли Браун.

— Живея на пътя „Кабрильо“, на една миля северно от тук. Синята викторианска къща с дългата решетъчна ограда.

— О да, зная сградата. Училище е, нали?

— Да, точно така.

Не исках да бъда нелюбезна, но се чувствах неловко със зачервеното от чужда брада лице и разрошената ми от секса коса.

— С какво мога да ви бъда полезна, г-жо Браун?

— Всъщност съм д-р Браун, но моля ви, наричайте ме Кароли. Линдси, нали така? Ние с дъщеря ми се грижим за Пенелъпи, докато сестра ви отсъства. Това е за вас. — Подаде ми табла, покрита с алуминиево фолио.

— Да, Кет наистина ми спомена за вас. Извинявайте. Бих ви поканила, но…

— И дума да не става. Не идвам на гости. Просто в случая се явявам г-жа готвачката. Добре дошла в Залива на полумесеца.

Благодарих на Кароли и разменихме още няколко любезности, преди да си вземем довиждане и тя да се качи в колата си. Спрях се, за да вдигна сутрешния вестник и на връщане към спалнята хвърлих поглед към заглавията на първата страница. Слънчево през деня, котировките на ценните книжа падат с десет пункта, разследването на убийството в Кресънт Хайтс все така в задънена улица. Почти не бе за вярване, че на такова райско място може да бъдат убивани хора.

Разказах на Джо за убийствата и махнах алуминиевото фолио от купата.

— Шоколадови курабийки — обявих — от г-жа готвачката.

— Г-жа готвачката? Нещо като великденското зайче?

— Кажи-речи да.

Джо бе вперил в мен характерния си замечтан поглед.

— Страхотно изглеждаш в ризата ми.

— Благодаря, великане.

— А без нея изглеждаш още по-добре.

Ухилих се и спуснах таблата. Сетне бавно разкопчах хубавата синя риза на Джо и я оставих да се свлече от раменете ми.

— Някога имахме съвсем същото прасе — каза Джо, когато вечерта се надвесихме над кочината.

— Я стига! Ти си от Куийнс.

— И в Куийнс има задни дворове, Линдс. Нашето прасе се казваше Алфонс Пиньол и го хранехме с макарони, варена цикория и мъничко чинцано, което той обожаваше.

— Това си го измисляш!

— Нищо подобно.

— Какво стана с него?

— Изядохме го на едно от прословутите прасешки чевермета на клана Молинари. С ябълков сос.