Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

Отвори един от тях и разпери снимките като колода карти. Сетне го върна на мястото му, затвори чекмеджето. Бавно обходи стаята с фотоапарата, правейки снимки.

Точно тогава забеляза малката стъклена шпионка, по-дребна от копче на риза, да блести на вратата на дрешника.

Изпита моментен страх. Дали не го записват?

Отвори вратата на дрешника и откри видеокамерата върху лавица на задната стена. Копчето за пускане и спиране беше на изключена позиция.

Устройството не записваше.

Страхът на Наблюдателя изчезна. Даже се въодушеви. Направи панорамни снимки с фотоапарата си, засне всяка стая на втория етаж, всяка ниша, всяка повърхност, преди да поеме надолу към изхода си през мазето. Беше прекарал вътре всичко на всичко четири минути и няколко секунди.

Вече извън къщата, прокара черта маджун по краищата на прозоречното стъкло и го притисна обратно на мястото му. Маджунът щеше да издържи, докато се подготви да влезе повторно в къщата — за да ги измъчва и убие.

Отворих входната врата на дома на Кет и Марта задърпа каишката тъй силно, че буквално ме изтегли вън на ослепителната слънчева светлина. Плажът беше на кратко разстояние пеш и ние се запътихме натам, когато някакво черно куче се появи изневиделица и се нахвърли върху Марта, а тя се отскубна от ръката ми и побягна.

Викът ми секна по средата, тъй като нещо ме блъсна в гръб. Паднах и нещо, всъщност някой, се стовари върху мен. Какво става, по дяволите?

Освободих се от купчината върху себе си и се изправих, готова да нанеса удар.

Мамка му! Някакъв идиот ми бе налетял с велосипеда си. Човекът се изправяше на крака. Беше на двадесет и нещо с оредяла коса и очила с розови рамки, които висяха от едното му ухо.

— Софи-и-и — викна той по посока на двете кучета, които вече търчаха към водната ивица. — Софи, НЕ!

Черното куче се спря и се обърна назад към велосипедиста, той намести очилата си и ме изгледа разтревожено.

— Много с-с-съжалявам. Добре ли сте? — запита. Забелязах, че се бори със заекването си.

— След малко ще ви кажа — процедих ядно. — Закуцуках по улицата към Марта, която препускаше към мен с опънати назад уши, обезумяла от страх, горкичката.

Опипах тялото й за евентуални ухапвания почти без да слушам обясненията на велосипедиста, че Софи била малко кутре и само си играела.

— Вижте — каза той — Ще с-с-си взема колата и ще ви откарам до болницата, с-става ли?

— Какво? Не, добре съм. — Марта също беше добре, но независимо от това бях бясна. Идеше ми да размажа тоя сръчко, но се овладях. Инциденти стават все пак, нали?

— А кракът ви?

— Не се тревожете за него.

— Сигурна ли сте…?

Човекът с колелото завърза Софи на каишка и ми се представи.

— Боб Хинтън — рече. — Ако ви е нужен добър адвокат, ето визитката ми. Много съжалявам, наистина.

— Линдси Боксър — представих се и взех картичката. — И действително ми е нужен добър адвокат. Някакъв тип с бебе ротвайлер ми налетя с колелото си.

Мъжът се усмихна неловко.

— Не съм ви виждал наоколо преди.

— Сестра ми Кетрин живее там — посочих кокетната къща. Сетне, тъй като бяхме в една посока, тръгнахме заедно по пясъчната пътека между тревистите дюни.

Обясних на Хинтън, че съм отседнала при сестра си, тъй като съм си взела няколкоседмичен отпуск от службата ми в Дирекция на полицията в Сан Франциско.

— Ченге значи? Дошла сте на точното място. Имам предвид всички убийства, които се случват напоследък.

Стана ми едновременно горещо и студено. Страните ми пламнаха, но вътре в мен всичко се вледени. Не желаех да мисля за убийства тук. Исках да се пречистя. Да си изкарам полагащата ми се реанимация и рехабилитация. И определено не ми се приказваше повече със смотания адвокат, нищо че изглеждаше симпатичен.

— Вижте, трябва да тръгвам — заявих и придърпах каишката на Марта така, че да върви до мен, след което бързо се отдалечих. — И умната — подвикнах през рамо. — Внимавайте къде карате.

Заслизах по пясъчния хълм към плажа, отдалечавайки се колкото може по-бързо от Боб Хинтън.

Не исках нито да го виждам, нито да мисля за него.

Водата беше твърде студена за плуване, но седнах с кръстосани крака до самите вълни и се загледах към хоризонта, където синкавозеленият залив се сливаше с необятния Пасифик.

Марта тичаше по извитата плажна ивица, пясъкът хвърчеше изпод лапите й, а аз се наслаждавах на слънчевата топлина върху лицето си, когато твърд предмет опря в тила ми.