Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

— В жабката е. Прибавям и гаечен ключ и няколко отвертки.

— Готово — обявих.

Ударихме вдигнати длани и сключихме сделката.

— Между другото, казвам се Кийт Хауард.

— А аз съм Линдси Боксър.

— Е, къде да доставя тенекето, Линдси?

Ухилих се на свой ред. Беше на риск на купувача, естествено. Дадох на Кийт адреса на сестра ми и го упътих как да стигне до там:

— Караш нагоре по хълма, след това завиваш по „Мирамонте“ и сетне по Крайбрежния булевард. Синята къща вдясно, втората от края на пътя.

Кийт кимна.

— Ще я оставя вдругиден през деня, ако това те устройва.

— Отлично — казах, качвайки се в експлоръра.

Кийт наклони глава и ми хвърли игрив поглед.

— Не те ли познавам отнякъде, Линдси?

— Не — отвърнах през смях. — Но добър опит, все пак.

Бензинджията ме сваляше! Бях достатъчно голяма да му бъда… кака.

Хлапакът се разсмя заедно с мен.

— Както и да е, Линдси, можеш да ми се обадиш по всяко време, ако ти дотрябва да изтегля колата ти или нещо друго.

— Добре, ще се обадя — обещах, имайки предвид точно обратното. Но продължих да се усмихвам, когато натиснах клаксона за довиждане.

Крайбрежният булевард свързваше като пръстен поредица от задънени улички, отделени от извивката на залива от широк пояс тревни дюни. Отворих вратата на колата и още докато Марта изскачаше навън, ме зашемети упойващият мирис на алпийски рози и свеж океански бриз.

Застанала там, поглъщах с поглед приветливата къща на Кет с капандурите и верандите, с растящите край оградата в предния двор слънчогледи, преди да взема ключа от гредата над вратата и да надникна в живота на сестра си.

Вътре цареше уютна бъркотия от излишни мебели и претъпкани с книги лавици, като от всяка стая се откриваше разкошна гледка към залива. Почувствах как цялото ми тяло се отпуска и отново ме връхлита идеята да напусна полицейската служба.

Можех да живея на такова място.

Можех да свикна да се будя сутрин с мисли за живота, вместо за смъртта.

Нали?

Отворих плъзгащата се врата към задната веранда и видях навън детска къщурка за игра, боядисана в наситено синьо като голямата къща, с оградка от бели колчета. Тръгнах да слизам по задните стълби, следвайки Марта, която тичаше с наведена ниско до земята глава.

Имах предчувствие, че скоро ще се запозная с Пенелъпи.

Пенелъпи се оказа грамадна праска, виетнамска порода, цялата черна, с дебел тумбак и мустачки. Тя се заклати към мен, пръхтяща, грухтяща и аз се наведох през оградата да я погаля по главата.

— Здрасти, красавице — поздравих я.

Здрасти, Линдси.

Към кочината на Пенелъпи беше закрепена бележка, тъй че влязох вътре, за да се запозная отблизо с Правилника на прасешкия дом, „написан“ от Пенелъпи.

Драга Линдси,

В тази бележка пише само за мен.

1) Искам два пъти на ден копаня свинска лапачка и чиста купа с вода.

2) Обичам и дребни доматчета, солети с фъстъчено масло и праскови.

3) Моля те, идвай да говориш с мен всеки ден. Обичам гатанките и песента от „Питката Боб с квадратните гащи“.

4) При спешни случаи моят ветеринар е д-р Монгил в града, а моите прасешки детегледачки са Кароли и Алисън Браун. Алисън е една от най-добрите ми приятелки. Телефонните им номера са до телефона в кухнята.

5) Няма да ме пускаш в къщата, нали? Вече съм предупредена.

6) Ако ме почешеш под брадичката, можеш да си намислиш три желания. Всяко нещо на света, което си поискаш.

Бележката беше подписана с кръстчета и подпечатана с малко заострено копитце. Това се казва Правилник на прасешкия дом! Кет, голяма веселячка си!

Погрижих се за неотложните нужди на Пенелъпи, после се преобух в чисти джинси, сложих си бледолилава тениска и заведох Марта и китарата на предната веранда.

Докато подрънквах няколко акорда, уханието на розите и соленият дъх на океана ме отнесоха мислено към първото ми идване в Залива на полумесеца. Беше по това време на годината. Във въздуха се носеше същият плажен мирис, а аз работех по първия си случай на убийство. Жертвата беше младеж, когото бяхме намерили убит по жесток начин в стаята му в долнопробен хотел в „Тендърлойн“, където бе пребивавал временно.

Носеше само тениска и един бял къс чорап. Червеникавата му коса беше сресана, сините му очи оцъклени, а гърлото му бе прерязано от ухо до ухо. Беше почти обезглавен. Когато преобърнахме тялото, забелязах, че кожата на задните му части беше смъкната от бой с нещо от рода на камшик.