Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

— Нямам повече въпроси, ваша чест.

Чувствах, че под мишниците ми са избили мокри кръгове. Слязох от свидетелското място, забравила за ранения си крак, докато болката не ми напомни за него. Закуцуках към стола си, чувствайки се по-скапана от всякога.

Обърнах се към Мики, който ми се усмихна окуражително, но знаех, че усмивката му е фалшива.

Веждите му се бяха събрали от тревога.

Потресе ме начинът, по който Бройлс изкриви събитията от десети май и хвърли вината върху мен. Биваше си го влечугото, наложи се да събера цялата си сила, за да запазя неутрално изражение и да си седя мирно на задника, докато Бройлс излагаше заключителните си аргументи.

— Ваша чест — произнесе той, — Сара Кабът е мъртва, защото Линдси Боксър я уби. А Сам Кабът, на тринадесет години, ще е в инвалидна количка до края на живота си. Обвиняемата признава, че не е следвала стриктно полицейските процедури. Допускаме, че може да е имало известни незаконосъобразни действия от страна на моите клиенти, но кой очаква от непълнолетни да имат вярна преценка за нещата? Полицейските служители, обаче, са обучени да се справят с всякакви кризисни ситуации, а обвиняемата не е могла да се справи с критичната ситуация, защото е била пияна. Или просто казано, ако лейтенант Боксър бе изпълнила задълженията си по правилата, тази трагедия нямаше да се случи и ние нямаше да сме тук днес.

Речта на Бройлс ме възмути, но трябва да призная, че беше убедителна и ако седях в галерията вместо на подсъдимата скамейка, щях да видя нещата като него. Докато Мики се надигаше, за да изложи своите заключителни аргументи, кръвта забуча в ушите ми, сякаш в главата ми вилнееше роксъстав.

— Ваша чест, лейтенант Боксър не е сложила заредените пистолети в ръцете на Сара и Самюъл Кабът — произнесе Мики с кънтящ от негодувание глас. — Те сами са го направили. Застреляли са невъоръжени полицейски служители, без да бъдат провокирани, и клиентката ми е отвърнала със стрелба при явна самозащита. Виновна е единствено в това, че е проявила прекалена доброта към граждани, които не са й отвърнали със същото. Ако трябва да сме справедливи, ваша чест, искът следва да бъде отхвърлен и този отличен служител да се върне към своите задължения, без вина и опетняване на забележителната служебна характеристика на лейтенанта.

Мики завърши обобщението си по-рано, отколкото очаквах. След последните му отекващи думи се отвори празнина, в която нахлу страхът ми. Докато заемаше мястото си до мен, съдебната зала се изпълни с приглушено като миши стъпки брожение: зашумоляха хартии, защракаха ключалки на лаптопи, размърдаха се телата по столовете.

Сграбчих ръката на Мики под банката и дори се помолих: Мили боже, моля ти се, нека съдията отхвърли иска.

Съдийката намести очилата на носа си, но не успях да разгадая изражението й. Когато проговори, речта й бе сбита, а гласът й прозвуча уморено.

— Вярвам, че обвиняемата е направила всичко по силите си, за да облекчи ситуацията, която се е развила ужасно зле — произнесе съдия Алджиери. — Но ме притеснява алкохолът. Един живот е бил загубен. Сара Кабът е мъртва. Разполагаме с достатъчно доказателства, за да дадем ход на процес пред съдебни заседатели.

Вцепених се от ужас, щом узнах, че насрочената дата на процеса е само след няколко седмици. Всички станаха на крака, докато съдията напускаше залата, след което тълпата ме обгради плътно. Съзирах сини униформи в периферията й, както и очи, които ме избягваха. После пред лицето ми тикнаха микрофони. Продължавах да стискам ръката на Мики.

Трябваше да постигнем отхвърляне.

Трябваше да спечелим.

Мики ми помогна да се изправя на крака и го последвах, докато той проправяше път през множеството. Усетих ръката на Джо върху задника си, когато тримата с Юки Кастеляно се изнизвахме от залата и се отправихме към стълбището.

„Щом излезеш навън, дръж главата си изправена — посъветва ме Мики. — Когато те питат «Защо убихте онова момиче?», просто продължавай да вървиш бавно към колата. Не се усмихвай, не се подхилвай и не давай на медиите да ти се качат на главата. Не си извършила нищо престъпно. Прибери се вкъщи и не вдигай телефона. По-късно ще се отбия при теб.“

Когато се озовахме навън в мрачния късен следобед, дъждът беше спрял. Не трябваше да се шокирам от стотиците хора, насъбрали се пред сградата на съда, за да видят полицайката, стреляла и убила малолетно момиче.