Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

Джо забеляза невярващия ми поглед.

— Добре де, последното беше попресилено. Когато отидох в колежа, Ал се сдоби с голяма кочина в северната част на щата Ню Йорк. Чакай, ще ти покажа нещо.

Хвана едно гребло, опряно на кочината, а Пенелъпи взе да грухти още щом го забеляза.

Джо също й отвърна с грухтене.

— Това е прасешки латински — обясни, поглеждайки ме ухилен през рамо.

Пресегна се с греблото над оградата и почеса Пенелъпи по гърба. Тя падна на колене, простена от доволство, след което се изтърколи по гръб и вирна крака.

— Твоите таланти нямат граници — рекох. — Между другото, мисля, че имаш право на три желания.

Залязващото слънце багреше небето, докато Джо, Марта и аз вечеряхме на верандата с изглед към залива. За пилето направих сос барбекю по една мамина рецепта, после си засладихме с няколко вида сладолед.

Седяхме часове сгушени един до друг, слушахме щурците и музиката по радиото и съзерцавахме пламъците на свещите как танцуват мамбо в лекия зноен бриз.

По-късно спахме на пресекулки, будехме се да се прегърнем, посмеем и да правим любов. Ядохме шоколадови курабийки, разказвахме си сънищата и пак заспивахме с преплетени крайници.

На разсъмване мобилният телефон на Джо ни върна с трясък към останалия свят. Джо произнесе:

— Да, сър. Добре. — И изключи телефона.

Разтвори обятия и ме прегърна. Надигнах се и го целунах по врата.

— Ясно. Кога пристига колата за теб?

— След няколко минути.

Джо не преувеличаваше. Имах на разположение сто и двадесет секунди да го погледам как се облича в тъмната стая, в която един лъч се прокрадваше изпод щорите, колкото да освети тъжното му изражение от това, че ме напуска.

— Не ставай — рече Джо, когато отметнах завивките. Придърпа ги обратно към брадичката ми. Целуна ме около единадесет пъти по устата, бузите, очите.

— Между другото, бях си пожелал три неща.

— И какви бяха те?

— Не казвам, но едното беше сладолед.

Засмях се и го целунах.

— Обичам те, Линдси.

— И аз те обичам, Джо.

— Ще ти се обадя.

Не попитах кога.

Тримата се срещнаха в „Кофи Бийн“ рано същата сутрин и се настаниха в леките столове на каменната тераса. Мъглата скриваше гледката им към залива. Бяха сами в заведението и оживено обсъждаха предстоящото убийство.

Единият, с прякор Истината, който носеше черно кожено яке и сини джинси, каза:

— Добре. Прочети ми го набързо.

Наблюдателя започна да чете съвестно от бележника записаните часове, навици и свои заключения за семейство О’Моли.

Търсача не се нуждаеше от убеждаване. Семейството беше негово откритие и бе доволен, че проучването на Наблюдателя потвърждава собствения му инстинкт. Започна да си подсвирква станалия банален блус „Кръстопътища“, докато Истината не го измери неодобрително.

Истината имаше деликатно телосложение, но налагащо се присъствие.

— Правиш логични съждения — отбеляза, — но не ме убеждаваш.

Наблюдателя стана неспокоен. Подръпна яката на трикотажната си риза, разрови се из снимките. Сочеше с резки движения на показалеца си заснетите в близък план подробности, ограждаше ги с кръгчета.

— Добро е като за начало — вметна Търсача в защита на Наблюдателя.

Истината махна пренебрежително с ръка.

— Не ме баламосвай, а ми достави стоката. — Сетне добави: — Дайте да поръчваме.

Сервитьорката на име Мади изскокна на терасата по опъната къса поличка и корсет, разкриващ голяма част от гладкия й корем.

— На това му викам коремно намигане — обади се Търсача, чийто чар помръкна от алчността в погледа му.

Мади му хвърли едва забележима усмивка, преди да им налее кафе в чашите. Измъкна тефтера и взе поръчката на Истината: бъркани яйца с бекон и прясно изпечено канелено хлебче.

Търсача и Наблюдателя също си поръчаха, но за разлика от Истината, когато храната пристигна, те едва-едва отчоплиха по хапка. Продължиха да говорят с приглушени гласове.

Изпипваха вариантите.

Разиграваха ги.

Истината се взираше в мъглата, докато слушаше напрегнато как планът се сглобява.

Денят се разстилаше като жълта плажна хавлия. Колко жалко, че Джо не можеше да го сподели с мен.

Подсвирнах на Марта да се качи в колата и поехме към града за провизии. Профучавайки по „Кабрильо“ мярнах надписа: „Училище Бейсайд, Отдел детски социални грижи, щат Калифорния“.

Голямата синя викторианска сграда се издигаше вдясно от мен. Импулсивно свих към паркинга и спрях колата.