Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

Останах известно време вътре, обхождайки с поглед сградата, дворното игрище и високата решетъчна ограда. После заключих колата и тръгнах по чакълената пътека към тежката дъбова врата.

Отвори ми чернокожа жена със свръхтегло, тридесетинагодишна.

— Здравейте — казах. — Търся д-р Браун.

— Заповядайте. Тя е в учителската стая. Аз съм Мая Абуд, една от учителките.

— Какво е това училище? — запитах, докато я следвах из тесните тъмни коридори, а после и по стълби нагоре.

— Щатските власти събират тук предимно безпризорни деца. Тези при нас са от късметлиите.

Подминахме малки класни стаи, салон с телевизор, както и куп деца от съвсем малки до юноши. Беше като далечен отглас от „Оливър Туист“, но мисълта, че децата са бездомни, все пак бе тъжна и потискаща.

Г-ца Абуд ме остави на прага на светла стая с много прозорци, в която съзрях Кароли Браун. Тя скочи на крака и се приближи към мен.

— Линдси. Радвам се да те видя.

— Просто минавах наблизо и реших да се отбия и да се извиня, задето не бях много учтива вчера.

— О, стига. Всъщност аз те изненадах, а ти не ме познаваше. Радвам се, че дойде. Искам да те срещна с някого.

Обясних на Кароли, че съм дошла съвсем за малко, но тя ме увери, че няма да се забавим повече от минута.

Последвах я навън към спортната площадка и видях, че се насочваме към красиво около осемгодишно тъмнокосо момиченце, което седеше до маса под сянката на дърво и си играеше с фигурки на войници.

— Това е дъщеря ми Алисън — представи я Кароли. — Али, това е Линдси, лелята на Бриджит и Мередит. Тя е полицайка, лейтенант.

Момиченцето ме погледна с грейнали очи.

— Знам много добре коя сте. Вие се грижите за Пенелъпи.

— Точно така, Али, но само за няколко седмици.

— Пенелъпи е много умна, нали? Може да чете мисли.

Момиченцето се разбъбри за своята приятелка прасето, докато с майка й ме изпращаха към паркинга.

— Наистина е страхотно, че си полицайка — увери ме Алисън и ме хвана за ръката.

— Така ли?

— Разбира се. Значи можеш да оправяш всичко.

Почудих се какво ли иска да ми каже хлапето, а то стисна възбудено пръстите ми, след което се затича към колата. Марта въртеше опашка и лаеше, докато не я пуснах навън. Затанцува около Алисън, обсипа я с мокри целувки.

Накрая успяхме да ги разделим и се уговорихме скоро да се видим. Докато им махах през отворения прозорец, си помислих, че съм си намерила нова приятелка.

Наблюдателя гладеше нервно кормилото на колата, докато чакаше Лорелай О’Моли да напусне къщата. За негово съжаление се налагаше да влезе повторно вътре.

Най-сетне глупачката излезе през вратата в спортен тоалет, удобен за пазаруване, и заключи. Отпраши с малкия червен мерцедес по „Оушън Колони Роуд“, без да се оглежда назад.

Наблюдателя излезе от колата си. Беше със синьо спортно яке, памучен панталон и тъмни очила, каквито би носил районен инспектор от телефонна компания. Забърза към къщата.

Както и преди, Наблюдателя се наведе към приземния прозорец на мазето и си сложи ръкавици. След това прекара острието на ловджийския си нож през маджуна на прозореца, отмести стъклото и скочи вътре.

Движеше се бързо из къщата. Изкачи стъпалата към спалнята на семейство О’Моли. Щом се озова вътре, отвори дрешника, отмести настрани окачените рокли и заразглежда видеокамерата, поставена върху рафта на задната стена.

Наблюдателя извади касетата от камерата и я мушна в джоба си. Грабна наслуки друга касета от безразборната купчина върху същия рафт, устоявайки на изкушението да подреди останалите. Сетне взе една пачка снимки от чекмеджето на нощната масичка.

Беше в къщата не повече от две минути и двайсет секунди, когато чу хлопването на входната врата.

Устата му пресъхна. През всичките дни на наблюдение на къщата никой не се беше връщал обратно, след като веднъж излезете сутринта. Наблюдателя отиде до дрешника и приклекна под разклатената завеса от поли. Пресегна се и притвори вратата.

Килимът убиваше звука от стъпките и Наблюдателя се стресна, когато дръжката на дрешника се завъртя. Нямаше време да мисли. Вратата се отвори, дрехите се разделиха и го разкриха да клечи като крадец.

Лорелай хлъцна и притисна гърди, след което лицето й потъмня от гняв.

— Аз те познавам — извика. — Какво правиш тук?

Ножът бе вече в ръката му. Лорелай го видя и нададе пронизителен писък. Наблюдателя разбра, че няма избор. Замахна с ножа и докато дългото острие потъваше в корема й, копчета на синята й копринена рокля се разхвърчаха на всички страни.